Той замълча, но не получи отговор.
— Дойдох тук, за да потърся от Трантоу съвет. И го заварвам така… това е ужасно. Не можеш ли някак си да му помогнеш?
Локвата кръв се раздвижи, забълбукаха мехурчета, които изговориха думите:
— Трантоу е обречен на Дълбоките поля.
Джей кимна.
— Много интересно. Самият аз съм се запътил натам. Ако помогнеш на Трантоу, ще го взема със себе си.
Още мехурчета.
— Подиграваш ми се!
— Не, сериозно. Сигурно ти е известно нещо за семейството ми. Баща ми два пъти е ходил там. Наречи го носталгия, ако искаш, но и аз отивам в Дълбоките поля.
— Носталгия ли? Това е безумие!
— Назрат, предполагам, че онова нещо, което почти е убило Трантоу, не е твое създание. Ето защо можеш да му помогнеш, без да нарушиш вътрешните си закони.
— И защо да го правя?
— За да ми услужиш, за да съхраниш един фантастичен прог.
— Ще го отведеш ли в Дълбоките поля?
— Натам съм се запътил. Не мога да принудя толкова огромно създание като Трантоу да ме придружи, но съм склонен да вярвам, че той сам ще поиска да дойде с мен.
Огромното ухо се размаха в знак на съгласие.
— Ти ме развесели, млади Донърджак. Но съм разгневен заради онова, което се случи тук. Много добре, ако обещаеш да отведеш Трантоу в Дълбоките поля, ще изтрия грешките, които проникнаха в системата му.
— Какво се е случило тук?
— Питай донта. Повече не искам да разговарям.
И локвата, в която лежеше Трантоу, започна да се пени. После, противно на законите на гравитацията, кръвта се отдели от земята, потече нагоре по тялото му и се върна в раните му. Накрая кожата на донта се покри с безброй пресни белези, но не остана нито следа от кръвта.
Джей се изправи, погледна ръцете и панталоните си и се засмя. Знаеше, че genius loci ще го чуе.
— Това беше блестящо! Как се чувстваш, Трантоу?
Донтът изтощено въздъхна, претърколи се на колене, после се изправи под хора от разочаровани крясъци на лешоядите. Изтръби към тях и се заопипва с хобот.
— Много по-добре, отколкото си представях, че е възможно. Дължа на Назрат — и на теб — огромна благодарност.
— Какво се случи? Кой те подреди така?
— Ще ти разкажа, след като получа нещо за пиене и малко храна. Назрат изтри раните ми с невероятно умение, но се чувствам ужасно отпаднал.
— Разбирам. Дуби, пусни долу няколко от онези банани и кокосови орехи, моля те.
— Естествено, Джей. Беше страхотна гледка. Чудя се какво би казала Смъртта за това, че още един Донърджак я лиши от дължимото.
Джей сви рамене с безгрижие, каквото не изпитваше.
— Предполагам, че съвсем скоро ще научим.
Докато се засищаше, Трантоу им разказа за случилото се.
— Неотдавна ме посети странен женски донт. Предложи ми да участвам със стадото си в битка, която трябвало да премахне някои несправедливости в отношението на Верите към Вирту.
— Какви несправедливости?
— Признавам, че не я разбрах много добре, но изглежда, смяташе, че Верите злоупотребява с виртпространството. След като не изразих желание да участвам в кръстоносния й поход, тя се ядоса и се върна в джунглата. Без да се обезпокоявам особено, аз продължих да вардя стадото, но не очаквах, че един от онези, на които вярвах, ще се окаже предател. Призори поведох стадото, защото исках да се отдалечим от мястото, където все още можеше да обикаля странният донт. И след известно време чух предизвикателния зов. Завъртях се…
Мъгъл се отдели от стадото, но изглеждаше коренно променен. Вече не беше дребен самец — мършав, слаб и с къси бивни. Сега бе огромен — сива планина с груба набръчкана кожа и жълтеникави бивни, толкова дълги, че не би трябвало да е в състояние да ги повдигне от земята. Излъчваше бледо златисто сияние, което ясно се виждаше, въпреки ярката слънчева светлина. Само гласът му беше останал същият и Трантоу го позна по него.
— Дойдох да те предизвикам за водачеството на стадото, Трантоу.
— Понаддал си малко, а, Мъгъл?
Гласът на Трантоу бе подигравателен, но вътрешно той преценяваше противника си. Гледката не беше обещаваща. Мъгъл не само бе натрупал маса, но и ловкост и гъвкавост. Начинът, по който използваше бивните си, говореше за огромна сила. Трантоу за пръв път от много, много време позна страха.