Лидия се препъна, изправи се и отново се затича. Нощта изведнъж й се стори по-студена, сенките се превърнаха в нещо повече от обикновени петна мрак. Сякаш всеки тъмен участък съдържаше нещо, което бавно се движеше и я наблюдаваше. Пътеката се спусна в долината, пресече поток, в който бяха наредени камъни за стъпване, после отново се заиздига нагоре. Тя чу зад гърба си трополене, като че ли нещо я следваше, без да си прави труда да се крие. Но не погледна назад.
Внезапно някъде далеч наляво от нея отново се разнесе писъкът на гайдата. Лидия се насочи натам. След няколко минути като че ли започна да се приближава. Когато усети, че още малко и ще види Амбри, звуците стихнаха.
Тя мислено изруга и после отново чу преследващото я шумолене. Ветрецът донесе мирис на море някъде от лявата й страна. Може би беше описала широк кръг и сега се намираше близо до брега? Лидия вдигна поглед към луната, за да се ориентира, но тя се бе издигнала прекалено нависоко.
Продължи напред, както й се струваше, в правилната посока. Трябваше обаче да забави крачка, когато стигна до район с високи скали, защото пътят й, изглежда, минаваше помежду им. Когато навлезе сред тях, видя, че са много, но нямаше представа дали са подредени по някакъв начин.
Докато вървеше, й се стори, че зърва движение точно пред себе си. Спря и втренчи поглед, но не видя нищо повече. Когато продължи, забеляза движение надясно. Пак спря. Този път й се стори, че един от огромните камъни се е плъзнал с няколко сантиметра настрани. Последва друго подобно движение отляво. Удивена, тя проследи с поглед високата скала, която се премести и отново спря. Но тогава се помръдна друга. И още една…
Скоро като че ли всички започнаха да се движат. Усещането бе странно, сякаш те стояха неподвижно, а Лидия се носеше сред тях. А после скалата точно пред нея като че ли започна да расте.
Тя протегна ръка и докосна един от камъните. Той мина покрай нея. Друг…
Някой я хвана за ръката и я дръпна настрани. Лидия ахна и се завъртя.
— Извинявай, че те стиснах така — каза Амбри, — но щеше да те смачка.
Тя кимна и го последва наляво, приблизително на запад. Камъните започнаха да се плъзгат още по-бързо. Никой от тях не се олюляваше, докато се насочваха на юг.
— При пълнолуние в нощта на равноденствието — каза той — те се събуждат и отиват на реката да пият вода. Призори ще се върнат по местата си. Не е хубаво да им заставаш на пътя. Маса и инерция, нали знаеш.
— Благодаря. — Лидия се засмя. В гласа й прозвучаха истерични нотки.
— Какво има, госпожице Лидия? — попита Амбри.
— От една страна, говориш за непоклатимите свойства на материята — отвърна тя, — а от друга, ми казваш, че камъните отивали да пият вода. Това е направо от една келтска легенда.
— Ами, във Вирту имат място всички легенди — рече той, като продължаваше да я извежда от каменното поле, — и научните, и народните.
— Но научните принципи, закони и константи са универсални във Верите.
— Във Вирту също. Но тук съществуват разуми, които ги манипулират помежду им, както и в съответствие с нашата нагласа.
— Но тук те могат да бъдат манипулирани.
— Според определени правила — някои от които доста сложни, — но въпреки това правила. Всичко е съотносимо. Две страни могат да бъдат накарани да си паснат. Просто понякога е трудно за възприемане и от сетивата, и от разума.
Той продължаваше да я води надалеч от движещите се скали. Те вече се плъзгаха невероятно бързо — невероятен хаос от черни грамади. При това безшумен, съвсем безшумен.
Тя се притисна към него. Амбри я прегърна през рамо и я наметна с плаща си.
— Къде ме водиш? — попита Лидия.
— На топло и спокойно място — отвърна гайдарят и макар че тя се беше надявала на виртуална любов, никога досега не бе могла да реши как трябва да изглежда любовникът й.
Лидия го погледна и се усмихна.
Джон д’Арси Донърджак следваше Пътеките от огън и кръв, вода и прах, вятър и стомана. На Пътеката от слонова кост и дърво едва не се отклони от Пътя, когато genius loci във формата на дете с кошница цветя почти успя да го убеди, че е поел по друго отклонение и върви по пътя към вълшебната Земя на елфите. Но помежду им прелетя лъчиста мъглявина и през преобразователната й лупа той видя детето такова, каквото бе в действителност. То се хвърли върху му с оголени зъби и удари с тежката си метална опашка по камъка, но Пътят от слонова кост и дърво закриля пътниците си дори от господарите на съответните места. На Пътеката от пепел и пръст от някаква дупка изскочи полудял донт и се втурна към тях. Наблюдателният Донърджак обаче забеляза подутината в основата на един от предните бивни на звяра и го примами отстрани на Пътеката, надалеч от Ейрадис, като го викаше и разкриваше жизнените особености на вида му.