— Разбира се. Как бих могъл да забравя? Нали тъкмо нейната поява ме ужаси толкова, че трябваше да избягам?
— Институтът „Донърджак“ е една от малкото организации, които проявяват интерес и към медицината, и към виртуалното инженерство. Какво ще кажеш да се консултираме с тях?
Улфър Мартин д’Амбри се поколеба.
— Живея в усамотение толкова отдавна, че почти се страхувам да се появя на публично място.
— По-страшно ли е от това да се озовеш на непознато място и да не си спомняш как си попаднал там?
— Не.
— Виж, Амбри, ако искаш, ще отидем в по-малък автоматичен диагностичен център, но той може да не е в състояние да се справи с твоя проблем.
Лидия замълча. Никога не се бе замисляла за финансовото положение на съпруга си. Във Вирту той като че ли винаги разполагаше с всичко, от което се нуждае, но от друга страна, Амбри живееше сравнително просто — в известен смисъл, от плодовете на земята.
— Ако се безпокоиш за парите, аз имам повече от достатъчно.
Той й се усмихна.
— Моята богата жена. Добре се уредих, а? Отмъкнах красиво момиче и открих, че е блестящо, талантливо и от богато семейство.
— Но не чак толкова красиво — закачливо възрази тя. Често бяха играли на тази игра. По усмивката му Лидия разбираше, че Амбри ще последва съвета й да отиде в института „Донърджак“ — съгласието му остана неизречено, но това в никакъв случай не го правеше по-несигурно.
— Не чак толкова красиво ли? — престори се на обиден той. — С тези зелени очи и усмивка, способна да разбие всяко мъжко сърце? „Красива“ е прекалено слаба дума за теб, Лидия.
Тя се засмя и го привлече на покритата с цветя морава. Амбри откъсна една анемона и я пъхна зад ухото й, а тя тържествено вплете в брадата му лилав стрък трева. Северният вятър задуха по-силно и ги скри от всички опасности.
8.
За огромна изненада на Джей, когато стигнаха до гарата, Пиринчения павиан ги очакваше. Лъскав, оставящ впечатление за невероятна скорост, макар и неподвижен, той стоеше на релсите и от комина му лениво се издигаха валма дим. Когато ги видя, вечната усмивка на маймунското му лице стана още по-широка. Влакът се изкиска и блъвна жълто-зелени и люляковолилави искри.
— Значи ти си синът на Инженера — вместо поздрав рече той. — Не мога да кажа, че бих те познал навсякъде, но в теб има достатъчно от стария Джей Ди, за да няма никакво съмнение, че си онзи, който твърдят, че си.
Джей, който беше разчитал да разполага с известно време на гарата, за да подготви речта си, не можеше да измисли какво да отвърне.
— Наистина ли? Кой твърди? „Джей Ди“ ли си наричал баща ми?
— Как да отговоря на всичките ти въпроси? — все още добродушно попита Пиринчения павиан. — Чакай да видим: да, ти наистина имаш известна прилика с баща си. Някои, които са познавали стария Джей Ди, говореха за теб още откакто започна да щапукаш из Вирту и отбелязваха, че си от рода Донърджак — макар мнозина да нямаха представа, че си му син. Аз обаче го знаех, защото бях с него, когато Джей Ди се би със Смъртта за твоята свобода.
— И си го наричал „Джей Ди“ — повтори Джей, очарован от това непочтително отношение към баща му, личност, представяна му като герой, като гений, дори като трагическа фигура, но никога като обикновен човек, който може да има прякор.
— Да, и той не възразяваше, въпреки че навярно даже Инженера би се поколебал да възрази на такъв като мен.
Пиринчения павиан подчерта последните си думи, като изстреля безброй фойерверки, разцъфтели в небето като огромен букет от синьо-сребристи хризантеми.
— Откъде знаеше, че ще дойда тук? — попита Джей.
— Ами къде другаде биха могли да отидат момче и маймуна, яхнали най-древния донт, водени от спомен, любопитство и куче, създадено от господарката на ентропията?
— Мизар е бил създаден от Смъртта!
— Да, и това е най-убедителното доказателство, че сътрудничеството между Ентропията и Сътворението никога не е успешно. Господарката на Дълбоките поля постигна по-добър резултат с майка ти, но пък тогава й помогнаха.
— Кой?
— Задаваш прекалено много въпроси, Джей Ди Младши. Не предпочиташ ли да ти викам само „Младши“?
— Предпочитам да ме наричаш „Джей“ като приятелите ми.
— Нахалство и скромност едновременно. Има вкус на сладко-кисела супа, нали разбираш? Странно се плъзга по езика, но те изпълва с желание за още мъничко.