После в Пристъп на творческо вдъхновение, което го беше превърнало в легенда в академичните и инженерните среди, Донърджак заби пръсти в двете акупресурни точки на създанието и зачака; То размърда огромните си крака, но остана на мястото си, сякаш усетило намерението на човешките ръце. Дишането му се забави, то започна да издава тихи хленчове и напрегнато се загледа в мъжа. Сетне се извърна, напусна Пътеката и се насочи към гората.
На следващия завой отново се появи genius loci, придобил прелестно синя окраска и форма на верижен трактор — и с нечовешки действия заплаши пътниците. Донтът, който ги наблюдаваше от недалечна горичка, прояви обикновена животинска благодарност и припряно се върна, за да го смачка и да го запрати в едно трънливо дърво. Добрите дела понякога се отплащат, даже във Вирту.
Донърджак продължи пътя си, за да преживее ужасната Пропаст от звезди и мостове, която щеше да промени всичко. Можеше да чуе ръмженето на олюляващото се съоръжение и ужасното тракане на зъбите на светлините дори от това разстояние, защото наближаваше мястото на самия първичен език, където думите на творението бяха изградили Вирту.
Той уверено продължи напред, един от малцината мъже, способни да проумеят тайната география на вселената — качество, което бе направило възможно това пътуване, но което по никакъв начин не го облекчаваше. Защото докато изкачваше последното възвишение и правеше първия завой, най-после зървайки стенещата, кънтяща бездна от огън и сводове, страхът от смъртта изпълни стомаха му и започна да се надига.
Донърджак се изправи и отпусна ръце от лицето си, повика Ейрадис и усети ръката й на рамото си. Отметна глава, продължи напред и после, отначало с колеблив глас, запя, докато тръгваше по моста.
Боговете седяха неподвижно на каменните си тронове на върха на планината Меру в центъра на вселената и съзерцаваха ширналата се наоколо им Вирту. Пожертвали до голяма степен подвижността си за всезнание, те оставаха седнали в продължение на огромни периоди. Действието ги разсейваше от познанието и навярно от мъдростта.
Преобразили голяма част от себе си във войнстващи аватари, те бяха забавили функционирането на тези си същности. Ето защо, според обвързаните от времето стандарти, техните разговори бяха безкрайни. За щастие, по средата на Вирту господстваше еквивалент на ексцентрична математика, която позволяваше тези вбесяващи и прекрасни аномалии, които по-нисшите богове наричаха „физика на вечността“, завиждайки на господарите си за онези ужасни и величествени простори от неразгадаемост на места, намиращи се над веещите между световете ветрове.
Небебог, Моребог и Земея съзнаваха, че с разширяването на сетивата и личността над броя и масата не са запазили много от самите себе си. Постоянните разговори — понякога по-скоро монолози — им бяха необходими, за да съхранят остатъка от идентичността си. Страхуваха се, че мълчанието ще унищожи този им вид и завинаги ще ги остави разделени на по-малките им същности из земите на Вирту. Разбира се, в йерархиите съществуваха йерархии, когато някой напуснеше небесата, земите и моретата.
— Ето че започва нов цикъл — след безкрайно много време отбеляза Моребог.
— Както с повечето важни събития, произходът му вече тъне в мъгла — отвърна Земея, — освен ако не го движи ръката на Небебог.
— Отдавна не е говорил. Сигурно действа.
— А може най-после окончателно да се е разпаднал.
— Чудя се…
— Не. Той играе предпазливо. Чувам го да си тананика под нос.
— Хмм.
— Не започвай и ти.
— Мислиш, че всъщност не е там, така ли?
— Щом боговете не знаят, кой друг може да каже?
— Бихме могли да се възползваме от това отсъствие, да върнем всичките си същности в телата си, да ги пренесем в пещерата, в която е по-удобно, и…
— Така за известно време ще загубим връзка с васалите си.
— И ще се свържем помежду си.
— Вярно е, и това наистина ще е приятно. Макар че винаги, когато се любим, логическата верига става поразително сложна и проявява склонност към поетичност.