— Наистина мислят мащабно, нали? Ако привлекат огромни тълпи като миналия път — а навярно ще успеят, — на земята наоколо няма да има никакви превозни средства.
— Сигурно е идея на Ауд Араф — каза Дръм. — След бунта позициите му са се заздравили. Не проявява никакви теологични амбиции — само проформа, — но знае как да се справя с тълпите.
Поговориха още известно време за онова, което бе видял Дръм, и за слуховете, че на празника ще пускат само с билети, но че те ще се продават по целия свят. Че големите медийни мрежи все още се борели за правата за директно излъчване. Независимо дали Църквата на Елиш щеше да възстанови репутацията си с този втори празник, беше ясно, че той ще им донесе много пари.
Антипастото отдавна бе само спомен и двамата вече преполовяваха основното си ястие, когато Дръм промени темата.
— За да не забравя, имам още малко информация за теб по твоя случай.
Линк остави вилицата си.
— Да?
— Пътьом се отбих на острова на Дю. На острова има малко рибарско село, чиито жители са невероятно неразговорчиви. Аз обаче ги накарах да се разприказват.
— Как?
— Там има огромен замък — от черен камък, с бойници, готически водостоци, кули… а бе, както си му е редът. На картите е обозначен като „замъкът Донърджак“. На снимките отпреди двайсетина години обаче го няма — само купища живописни руини. Отидох в една от местните кръчми, започнах да дрънкам за очевидната старост на замъка и се престорих на ядосан, когато някой ми възрази. Накрая предложих да почерпя всеки, който успее да ми докаже, че не е толкова древен, колкото твърдя.
Линк се изкикоти.
— Обзалагам се, че си ги накарал да се разприказват.
— И още как! — със странен акцент отвърна Дръм. — Кръчмарят извади фотоалбум и, докато уискито се лееше, всички се надпреварваха да ми доказват колко съм глупав.
Детективът доволно отпи от виното си и лапна парче патладжан. Това подсети Линк за собствената й, внезапно забравена вечеря.
— Информацията, която получих, беше разпокъсана, но достатъчно, за да потвърди предположенията ни — продължи Дръм. — Изглежда, Джон д’Арси Донърджак е имал наследствени права върху земята, върху която сега се издига замъкът, и ги е подкрепил с доста солидна сума. Местните смятат, че е построил замъка като подарък за младата си съпруга, тъмнокоса емоционална жена, която селяните никога не били виждали освен като силует на бойниците или усамотена на скалист плаж.
— Като затворничка ли я е държал?
— Колкото може по-тактично зададох подобен въпрос, като имах предвид, че местните ужасно са привързани към „господаря“ — нещо само по себе си много странно, тъй като очевидно са виждали съвсем рядко и самия него.
— Може би тъкмо затова са толкова привързани — сухо отвърна Линк. — По-лесно е да се възхищаваш на идеализиран господар в замък, отколкото на аристократ от плът и кръв.
— Тук си напълно права — съгласи се Дръм. — Общо взето, местните смятаха, че когато пристигнала, лейди Донърджак се възстановявала от някаква болест. По-късно забременяла и тъй като била крехка, предпочитала да не се отдалечава от дома си.
— Забременяла ли? — Очите на Линк блеснаха, когато следата към неуловимия Джей Макдугал започна да се очертава по-ясно.
— Да, поне в това няма съмнение. Неколцина от местните работели в замъка наред с роботи и андроиди. И почти всеки над петнайсетгодишна възраст с носталгия разказваше за чудните събития от един пролетен ден преди години, когато откъм хълмовете се разнесли писъци на гайда и бил обявен неофициален празник с храна и пиене за всички в чест на раждането на сина на господаря.
— Значи съществува!
— Или е съществувал — предупреди я Дръм. — Няколко месеца след празника положението в замъка се променило. На работа оставили само двама от селяните — Ангъс и Дънкан, — при това почти не им позволявали да влизат в замъка. Оттогава никой не бил виждал нито господарката, нито господаря — и никой не си спомня изобщо да е зървал детето.
— Чак тръпки ме полазват!
— Разговарях с Ангъс и Дънкан. Двамата познават Дак — той им плащал заплатите и им нареждал какво да правят. Изглежда, го смятат за симпатичен, открит за разумни предложения, склонен Да им прави подаръци и периодично да повишава възнаграждението им. Останах с впечатлението, че според тях Джон д’Арси Донърджак използва робота, за да контактува с тях. Не вярвам лично да са разговаряли с господаря.