— Не, искам да кажа как можем да се свържем при извънредни обстоятелства?
— Извънредни обстоятелства ли?
— Ами, например ако бебето падне и си удари главата.
— Малко вероятно е детето на Земея да направи такова нещо. Не вярвам на този етап от развитието си да е възприело установена форма.
— Маркон! Моля те. Искам да се свържа със Земея — да разговарям с нея. Има ли възможност да го направя, без да й кадя тамян?
Той не отговори. Въпросът просто беше прекалено сложен. Не че иионът не бе в състояние да измисли начини да се свърже с богинята. Просто не можеше да разграничи по-добрите (като например да установи връзка с по-низше божество куриер) от по-лошите (да задейства унищожителна реакция в сайта си — което със сигурност щеше да я накара да се появи). Неспособен да мисли ясно, Маркон бавно анализираше вероятностите.
Раздразнена, Вирджиния разбираше, че няма за какво да се сърди на него — знаеше кой е заслужил гнева й и почти забравяше ужасяващото могъщество на Земея, докато репетираше ругатните, с които щеше да я обсипе. Яростта й се разгоря още повече, когато откри, че не може да измисли по-добър начин да повика Земея, освен с молитва, както бе предложил Маркон.
Родителите й бяха баптисти, набожни поклонници на бога на възмездието, който според тях им беше пратил дете инвалид, за да ги накаже за младежките им грехове. Тъй като тези простъпки рядко се бяха изразявали в нещо повече от случаен пропуск в добрите обноски, те може би бяха смятали, че наложеното им изкупление е несправедливо — някаква грешка от космически мащаб. Това навярно обясняваше факта, че толкова всеотдайно се молеха за дъщеря си.
Когато атрофията на Вирджиния прогресира до такава степен, че родителите й вече не можеха да се грижат за нея, те я повериха на Националния институт по здравеопазване. Тя беше един от най-големите им успехи — като сама си изкарваше прехраната във Вирту и плащаше медицинските си разноски. И все пак, когато мислеше за гъвкавото си и здраво вирттяло като за свое истинско „аз“, Вирджиния никога не можеше да забрави добронамерените молитви на родителите си и скритото в тях обвинение, че нейната болест, нейното постоянно отслабване и упоритото й нежелание да умре по някакъв начин са по-мъчителни за тях, отколкото за нея.
Тя с болка си спомняше за всичко това, докато се чудеше как да се помоли на богинята. Земея не й бе харесала. Вирджиния не беше в състояние убедително да нарече дори Маркон „свят“, но искрено можеше да използва част от реториката за наказанието и проклятието от младостта си.
Тя коленичи и сключи ръце до една голяма скала. Знаеше, че това е позата за смирена молитва — поза, която можеше да замести истинската набожност.
— Земея — опита да произнесе името Вирджиния. Да, това щеше да свърши работа. — Земея! Земея! Велика и ужасна сило, що лежиш в основата на Вирту. Велика майко с коса от мъх и издут корем. Чуй ме!
Повтори думите. Те лесно се изтърколваха от езика й, сякаш ги бе научила много отдавна и сега само си ги припомняше. Ритъмът постепенно се превърна в напев. Викаше, но не можеше да умолява. Описваше, но не се унижаваше.
Гласът й предрезгавя и от студения камък бликна малко поточе, което целуна устните й. Вирджиния отпи, прие дара на Маркон и се зарадва, че любимият й има енергия поне за това. Прочисти гърлото си и продължи молитвата, като я изпъстряше със събитията от разказите на Маркон за битките на Хаоса на Сътворението.
Вирджиния се молеше безспирно и не си позволяваше да изпадне в отчаяние, макар че коленете я заболяха (и от влажната почва под тях израсна мъх, за да направи земята по-мека) и устните й се умориха от изричането на думите. Да се отчае означаваше да признае, че не е в състояние да направи нищо, и тя нямаше да се откаже, докато Маркон се нуждаеше от помощта й.
Вирджиния бе спряла, за да пие вода, когато забеляза, че горичката е обгърната в златиста светлина. Тя повдигна глава, без да престава да мълви молитвата си, завъртя се и видя пратеника.
Имаше тяло на младеж, облечен само в златна поличка, която можеше да е изтъкана от светлина, а не от груба материя. Обутите му в крилати сандали крака не се докосваха до земята и около светлата му коса сияеше ореол. Вирджиния се напрегна, за да си спомни старите уроци, и името внезапно се появи в ума й.
— Меркурий?
— Е, по-добре, отколкото да те наричат „Светкавицата“, както ми казваха навремето. Да, „Меркурий“ е подходящо име за мен. Коя си ти? От Верите си, но се молиш на тайните божества на Вирту и зад молитвите ти се криеше силата на иион.