— Тук можем да разговаряме съвсем спокойно — след известно време каза Куинан. — Споменавам го, защото искам да си сигурен, че всичко, което ще обсъждаме, ще си остане само между нас двамата.
— Хм, благодаря.
Куинан взе кълбо прежда и съсредоточено го запрехвърля в ръце.
— Не зная с какво да започна. Повиках те да поговорим за този… проблем поради няколко причини. Първо, двамата с теб отдавна работим заедно. Ти навярно си единственият жител на Верите, с когото се чувствам спокойно — зная, че полагаш усилия, за да разбереш гледната точка на обитателите на Вирту. Освен това многократно си доказвал способността си да мислиш самостоятелно.
— Но съм допускал и някои доста сериозни грешки — сухо рече Келси. — Например не забелязах, че интересът на Артър Идън към Църквата не е само духовен.
— Как можеше да го разбереш? Идън не заблуди само теб — ти просто понесе наказанието заради нашата бавност. Мнозина от последователите на Църквата далеч не са мотивирани от духовни причини.
— Смаян съм, просто съм смаян!
— И основателно. Доволен ли си от приходите от тениската, която продаваш?
— Знаеш, че името ми се използва само за прикритие.
— Смаян… Рандал, ти разсъждаваш самостоятелно, работиш за двама и въпреки всичко успяваш да запазиш чувството си за хумор.
— Благодаря.
Бен Куинан вдигна поглед от преждата и погледна Келси в очите.
— Рандал, преди време ти изрази известно съмнение дали е разумно да позволим на старите богове да се прехвърлят във Верите. Особено те вълнуваше въпросът как техните ценности и могъщество ще се адаптират към съвременните условия във Верите.
— СПОМНЯМ СИ.
— Навремето ти изложих официалната линия, но сега, след като самият аз вече съм работил с великите божества, започвам да се чудя дали не си бил прав. Какво знаеш за боговете на Вирту?
Келси сбърчи чело, за миг объркан от очевидната промяна на темата.
— Зная, че съществуват и че много от иионите почитат тях, а не онези, заимствани от Верите. Един-два пъти съм чувал слухове, че „боговете“, проявяващи се по време на службите в нашите храмове във Вирту, не са възкръсналите божества на древен Вавилон и Шумер, а някои от по-нисшите божества на Вирту, които се преструват и извличат някаква неизвестна облага от това, че са в центъра на вниманието.
— Имаш дарба да слушаш внимателно, но това не ме изненадва. Винаги съм разбирал, че знаеш повече, отколкото показваш.
— И?
— И? Ами ако ти кажа, че си прав? Във всичко — макар че има още много неща, които не са ти известни.
— Ако ми го кажеш, ще те попитам какво липсва в моето изложение.
— Добре, Рандал, смятай, че съм ти го казал. Когато почита боговете на Шумер и Вавилон, Църквата на Елиш почита и боговете на Вирту.
— И всичко е само игра, само сложен спектакъл?
— Не, не всичко, защото Църквата на Елиш е напълно права в едно от основните си учения. Вирту е портал към колективното подсъзнание на човешката раса — anima mundi, средоточието на архетипните митове. Вживявайки се в своите роли, боговете на Вирту придобиват и определени аспекти на създанията, чиято форма и поведение са възприели. В някои случаи, както е с по-висшите божества от пантеона, Вирту е съхранила боговете след като поклонниците им са се разсипали на прах.
— Значи в известен смисъл онзи, който се прояви в Сентръл Парк, наистина е бил Бел Мардук, така ли?
— Точно така. И колкото повече работя с тези божества, толкова повече осъзнавам, че арогантността и безразличието на древните към правата и привилегиите на човешките същества се просмукват в душите на божествата на Вирту. Не ме разбирай погрешно — боговете оценяват човечеството като цяло, като източник на почитание и обожествяване, но за тях индивидът е нищо.
— В легендите на Шумер и Вавилон за пръв път се разказва за потоп, който едва не унищожил всичко живо на земята.
— Точно така.
— Значи искаш да кажеш, че това отношение към хората отново получава форма и сила.
— Да, макар и навярно не в толкова разрушителен вид. Спомни си, че според историята за Потопа боговете съжалили за стореното и оставили човешката раса отново да се развие от неколцината оцелели.