— Не ме иронизирай, Рандал. Повечето от имената на вашите божества не звучат по-добре, когато ги преведеш от оригиналните им езици.
— Не те иронизирам, наистина. Та с кого искаш да работиш тогава? Със Земея ли?
Куинан потръпна.
— Не! Тя е пресметлива кучка. С нея никога не се чувствам спокойно.
— Като че ли ги познаваш лично.
— О, не съвсем, но когато нещо е част от програмата ти още от първото поколение, не можеш да не изпитваш някакво предчувствие за него.
— Сигурно е така. Опасявам се, че родната ми култура е загубила този непосредствен религиозен инстинкт.
— Както и повечето научно ориентирани култури във Верите — тъкмо това отчасти е причината за привлекателността на Църквата на Елиш в тези общества. Но аз се отклонявам. Небебог и Моребог отдавна си съперничат. Съмнявам се, че Моребог би искал Небебог да получи превъзходство. Предлагам да се съюзим с Моребог и да му осигуряваме информация и прочее, така че да изравни силите си с Небебог и по този начин да го контролира.
— Интересно, но имам чувството, че не ми казваш всичко. Защо съм ти аз? Можеш да получиш информацията, която искаш, по други канали.
— Вярно е, но имам нужда от съюзник, който да е способен да се прехвърля във Верите.
— Защо? Ще ти го кажа направо, няма да саботирам Празника — освен ако не сме в състояние да го спрем завинаги, — иначе има вероятност да пострадат прекалено много невинни поклонници.
Куинан спря и го погледна. За жителя на Верите той изглеждаше обгърнат от слабо златисто сияние.
— Тогава ще бъда откровен. Искам да скриеш копие на оборудването за прехвърляне в един от периферните зикурата. По този начин, ако сме принудени да действаме бързо, Моребог може да прати някои от слугите си, за да отблъснат онези на Небебог преди да се пръснат из Верите.
— Странно. Преди малко каза, че не искаш във Верите да има никакви богове. Сега ми заявяваш, че искаш да осигуриш достъп до прехвърляне на друга могъща фигура.
— Само за да бъдат отблъснати слугите на Небебог — и само като последно средство.
— Така твърдиш ти.
— Съмняваш ли се в мен?
— Всъщност не. Просто ми идва прекалено много да смеля всичко едновременно. Все пак до Празника остават няколко седмици. Може ли да си помисля?
— Нали няма да разговаряш с никого за това?
— Не, разбира се. Вече се разбрахме по този въпрос. Освен това ме ужасява опасността, която тези стари богове представляват за Верите. Няма да отхвърля съображенията ти с лека ръка. Обещавам.
— Тогава ще трябва да почакам. Понякога забравям, че хората не са в състояние едновременно да обработват големи количества информация.
Келси се прозя.
— Или че дробовете, мускулите и сетивата ни се уморяват след цял ден тежка работа. Би ли помолил прехвърлящия иион да ми повика такси?
— Разбира се. И ти благодаря.
— Няма защо, уверявам те.
Когато се прибра вкъщи след ужасно вбесяващ ден, прекаран в безплодно търсене на доказателства за история, в чиято истинност беше убедена, Алис Хазърд откри съобщение от майка си. Написано с тъмнозелено мастило върху лист хартия с цвят на слонова кост, то бе оставено в рядко използваната кошничка за писма точно зад входната врата на апартамента.
В ъглите Лидия беше нарисувала малки паунови орхидеи — нещо, което правеше, докато разговаряше по телефона или очакваше пациент. Ъгловатите им и в същото време нежни шестолистни очертания и бодливите им листа бяха нарисувани съвършено — по средата с черен молив и със сребристосив за напомнящите на антени тичинки и плодници. Майка й можеше да рисува само това цвете, но се гордееше със скромното си постижение.
Алис се усмихна и внезапно изпита носталгия (странно, защото си беше у дома и всъщност отсъстваше Лидия). Прочете писмото.