— И имах акне — прибави майка й. После се намръщи. — Амбри, когато те видях за пръв път, аз бях под виртобраз. Откъде можеш да знаеш как съм изглеждала?
— Може и да съм загубил връзка с теб, когато се завърна във Верите, обич моя, но имах възможност да отварям стари файлове. Докато двете с Алис спорехте обаче, ме порази приликата на характерите ви — силата на характерите ви, — а не толкова физическото ви сходство.
Алис дълбоко си пое дъх и зададе въпроса, който я измъчваше още от началото на запознанството и с Амбри:
— Ти ли си моят баща?
И Амбри й отговори незабавно, без никакво колебание. На устните му плъзна лека усмивка.
— Да, Алис, аз съм твоят баща. Алис Хазърд, за пръв път загубила дар слово, зяпна снажния брадат мъж, после погледна майка си. Лидия почти предизвикателно стисна ръката й.
— Алис, медиците твърдяха, че не е възможно… че Вирту и Верите не могат да дадат плод. Но сърцето ми подсказва, че дойдох във Вирту на почивка, бях отвлечена от очарователен джентълмен и се влюбих в него: Двамата създадохме дете, дете, което се роди във Верите. Ако искаш, можеш да прочетеш всичките ми медицински изследвания и дълбокомислените теории за психосоматични трансформации и партеногенеза. Но за мен твой баща и мой съпруг винаги е бил Амбри.
За да се дистанцира от смесените чувства, които бушуваха в гърдите й, Алис възприе замисленото изражение, което обикновено пазеше за Линк Крейн.
— Струва ми се — каза тя, — че осиновеното дете смята за родители онези, които са го отгледали — независимо чий е генетичният материал. И винаги съм искала баща… и Амбри ми харесва… мамо.
Без да съзнава, че по лицето й се стичат сълзи, Лидия я прегърна.
— Значи Амбри ти харесва?
— Щях ли да го кажа, ако не беше така?
Сълзите се замениха със смях.
— Не, Алис, нямаше. Тактичността никога не е била сред достойнствата ти.
— Предпочитам да се смятам за честна! — Алис се престори на обидена и леко се отдръпна, така че двете да могат да прегърнат и Амбри.
Известно време останаха притиснати един към друг, радостни, че моментът на признанието е отминал, и замислени за бъдещето. Изпълнена с възторг от развилата се в сърцето й драма, genius loci хвърли конфети от цветя във въздуха и покани птиците да съчинят арии в чест на празника.
Дните в Земята зад Северния вятър отминаваха, дни на открития, разходки, продължителни разговори и случайни спорове. По взаимно съгласие Алис продължи да нарича баща си „Амбри“, вместо „татко“.
Събирането на семейството може би най-много смущаваше Лидия. Тя отдавна бе копняла и в същото време се беше страхувала от срещата между дъщеря й и съпруга й. Утешаваше я фактът, че двамата се харесват, но трябваше да мине известно време преди да започне спокойно да приема тирадите на Алис (негодуванието й срещу поробването на прогите във Вирту бе станало още по-гневно след като научи, че Амбри й е баща) или случаите, в които Амбри обясняваше на твърдоглавата им дъщеря някакъв факт или елемент от доброто възпитание.
Накрая дори Лидия престана да се тревожи и дните се занизаха, прекъсвани от кратки пътувания до Верите (след като Алис вече можеше да я замества, майка й периодично отиваше да се грижи за клиниката си). Завръщанията бяха такива, за каквито мечтаеше още от деветнайсетгодишна.
Така продължи до рождения ден на Лидия. Рано сутринта тя посети родителите си и сестра си — пътуване, насърчено от Алис и Амбри, тъй като им даваше възможност да се приготвят за тържеството. Когато се върна, тримата си устроиха пикник в овощната градина и след тортата, и сладоледа Амбри донесе гайдата си от къщата.
— Моят подарък за теб е музикална композиция, обич моя — каза той и странно, макар и весело се усмихна, — както винаги.
Лидия кимна, облегна се на ствола на една кайсия и остави чинията си с торта на тревата. (Незабавно се появи колона от мравки, които започнаха да събират трохите.) Полузадрямала на слънце, Алис лениво върна една-две извадили късмет мравки в мравуняка им.
Една от големите заблуди за гайдите е, че писъкът им е висок, изпълнен с нетърпим вой, целящ да накара воините да заскърцат със зъби и да се хвърлят в бой (някои твърдят така, за да не бъдат принудени да слушат). Всъщност в умели ръце гайдата е способна на натрапчиво изящество, на ридание и плач, на нещо като смях.
Улфър Мартин д’Амбри беше точно такъв майстор и мелодията, която бе съчинил за Лидия, разказваше не само за времената на раздяла, но и за новото събиране. Тя говореше за радостта му от откриването на дъщеря му и толкова умело имитираше дейния й характер, че Алис се поизправи и се засмя. И когато музиката се извиси в предизвикателство към съдбата, към старите господари и новите им призиви, започна да се надига мъглата.