Отначало тримата я сметнаха за метеорологична аномалия (до този момент денят бе чудесен), за ефект, генериран от genius loci в акомпанимент на музиката. Но започнаха да се съмняват в това, когато мъглата се сгъсти във вихрена маса, насочена единствено към Улфър Мартин д’Амбри.
— Амбри! — извика Лидия.
Навярно защото познаваше баща си от толкова кратко, реакцията на Алис не беше толкова паническа. Скочила на крака, тя започна да къса твърдите зелени плодове от най-близката ябълка и със завидно умение да ги хвърля срещу чудовищната мъглявост. Противникът й разпръскваше масата си и пропускаше ябълките през себе си.
Междувременно Амбри захвърли гайдата и извади меча си. Развъртял острието в сложна поредица от удари, той бързо би оставил противника си без ръце или глава, ако в този противник имаше нещо човешко. Мъглявото създание обаче просто се сгъстяваше след преминаването на меча, явно засегнато от оръжието също толкова, колкото от ябълките.
Лидия наблюдаваше цялата сцена.
— Амбри! Просто избягай от него! Не можеш да го победиш, но навярно ще успееш да му избягаш!
Изражението, изписало се в този момент на лицето на Улфър Мартин д’Амбри, показваше, че не е от онези, които бягат от врага си — колкото и страшен или нечовешки да е той. Здравият разум обаче надделя над празния героизъм, а може би Амбри просто долови ужаса и любовта в гласа на Лидия. Така или иначе, той заряза гайдата си и предпазливо започна да отстъпва към къщата.
Алис му помогна, като ускори канонадата си, и отвратителната мъгла трябваше да се забави, за да сгъсти масата си. От кайсията, под която стоеше Лидия, започнаха да падат зелени плодове, насърчаващи я да се включи в бомбардировката. Genius loci нападна мъглата със северен вятър, който успя да разкъса краищата на мъглявото чудовище.
Атакувано от всички фронтове, то трябваше да раздели вниманието си, за да отвърне на ударите. Лидия сръчно отскочи от пипалото, което се стрелна към нея. Алис нямаше такъв късмет.
Тънко като камшик пипало с писък разцепи въздуха, обви се около единия й крак и я събори на земята. Друго, по-дебело и с формата на чук, се издигна над нея и се опита да я смаже. Алис хвърли последната си ябълка и като й се прииска отново да е малка, се претърколи настрани.
Виртуалното преобразяване не бе сред дарбите й, но този път нещо сработи. Тя осъзна, че за миг почти се е върнала в тялото си във Вирту, после отново се озова в овощната градина. Пипалото я беше изпуснало и докато се гърчеше наоколо, Алис изпълзя надалеч.
Докато късаше още ябълки, й се стори, че почти са спечелили, че Амбри ще стигне до относителното убежище на къщата и че ветровете на genius loci ще успеят да наберат скорост, която да разкъса и отвее мъглата. Скрила се зад кайсията, Лидия вече участваше в канонадата и бомбите й превръщаха мъглата в швейцарско сирене.
После, точно когато победата вече изглеждаше сигурна, мъглата промени вида си и по средата й се оформи лице — мъжко, с небесносиня кожа и вежди от мълнии над тъмносините очи. Мъглата около него се превърна в развяваща се коса и брада. Присвитите очи се насочиха към Амбри.
— Стига, Гайдарю — изтътна дълбок и в същото време някак сприхав глас. — Не мога да се справя без целия си легион. Ела с мен.
Мъглата протегна дебело пипало, което придърпа към себе си все още отстъпващия Амбри като дете, грабнало безпомощна кукла. Потънал в мъглявата прегръдка, той се отпусна и лицето му загуби изразителността си.
Чудовището се разпръсна и отнесе със себе си плячката си. Майка и дъщеря стояха зашеметени и с ням ужас проследиха ново пипало, което се появи, за да вземе гайдата преди окончателно да изчезне.
— Мамо, истина ли е всичко това, или само така ми се струва?
— Да. — Гласът на Лидия прозвуча така, сякаш едва сдържаше риданията си.
— Тогава най-добре да ми разкажеш всичко за миналото на Амбри — всичко, което знаещ.
— Алис…
— Мамо, аз ще го открия.
— Алис!
— Не, не ми казвай, че не мога. Изобщо не си и помисляй ти да го търсиш. Признавам, че си страхотна лекарка — една от най-добрите, — но издирването на изчезнали хора, събирането на факти… това вече е моя специалност.