— Естествено. Започвам сканиране. — Кратка пауза, после: — Както самият ти отбеляза, материята е като на лъчистата мъглявина. Всеки прог, който влезе в контакт с нея, ще бъде унищожен.
Спомнил си как бяха увяхвали и изсъхвали цветята при допира на късчетата от лъчистата мъглявина на Алиот, Джей кимна.
— Повечето от нас не са проги — отвърна той. — Двамата с Алис сме тук в собствените си тела. Това означава, че вие с Дуби сте единствените, които това нещо е в състояние да спре.
— Иска ми се да беше толкова просто, Джей — каза Пиринчения павиан и за пръв път, откакто момчето го познаваше, гласът му прозвуча тъжно. — Анализът също показва, че създателят му го е програмирал да унищожи теб и всеки от твоите спътници. Подозирам, че самата ти самоличност ще е достатъчна, за да задейства програмата.
— Ами ако се прехвърля във виртобраз? — попита Джей.
Вирджиния Талънт поклати глава.
— Променя се образът, не самоличността. Даже да се превърнеш в синеока курва, пак ще си останеш Джей Донърджак.
Сякаш не вярваше, че прозорците разкриват истинската гледка навън, призрачния кръстоносец се бе надвесил през вратата на локомотива и проучваше преградата.
— Струва ми се — каза той, — че оная мъгла ми напомня за нещо, което съм виждал. Сега си го спомням. Това е точно като стража на лунния портал.
Джей внезапно се изпълни с надежда.
— Никога не съм го виждал — отвърна момчето, — но зная как да победя този страж. Спокойно може да се полуди и тук…
Без да си дава труд да обясни, той напевно започна да рецитира:
В този момент Ейрадис изпищя:
— О, Джей! Не! — Момчето се опита да се подчини, но думите като че ли бяха набрали инерция и се изплъзваха сами от съпротивляващия му се език.
Когато прозвучаха и последните думи, Ейрадис излетя от локомотива, вече напълно преобразена. Бялата одежда на кониак се издигна нагоре и се превърна в сребърните драконови криле на ангела на изгубената надежда. Останалите й за миг голи крака се сляха в стройната опашка на русалката под седемте танцуващи луни. Косата й остана тъмна, но очите й изглеждаха безумни и нечовешки. Прелестните й устни изгубиха мекотата си и яростно се извиха. Тя размаха криле и се понесе към лъчистата мъглявина.
Под одобрителните викове на шотландските призраци, които се наведоха от пътническите вагони на Пиринчения павиан, за да проследят битката, Ейрадис размаха меча от вятър и обсидиан, за да редуцира преградата в код и отвратителна мъгла, която избледня, разпръсна се и изчезна.
— Майко… — изпълнен с благоговение, дрезгаво промълви Джей. — Изобщо не съм…
Но нимфата на логическото дърво не можеше да обърне внимание на младежа, който скочи от локомотива, за да се приближи към нея. Тя се извиваше във въздуха, въртеше се й описваше спирали нагоре, сякаш се опитваше да се ориентира по звуци, които никой от останалите не бе в състояние да чуе.
— Майко? — извика Джей. — Ейрадис?
Яростните очи го изгледаха неразбиращо. Прозрачните криле се размахаха във въздуха, рибята опашка заплува срещу течения, които онези долу не можеха да видят. Тя продължаваше да се издига все по-нависоко.
— Мамо! Ейрадис? Мамо! — Гласът на Джей секна, защото създанието във въздуха явно отлиташе (или може би плуваше?) надалеч от тях. — Върни се! Мамо!
Тъмните очи отново погледнаха надолу към него. Този път те излъчваха едва забележим укор — или навярно съжаление, — а може би в тях нямаше нищо друго освен безразличие. С последно мощно размахване на криле и опашка детето на Първото слово се извиси толкова нависоко в небесата, че въздушното течение се превърна в река.
Тя се хвърли в тези морскозелени води и изчезна.
Джей се взираше след нея, сякаш силата на вниманието му можеше да я върне и той щеше да види до себе си тъмнокосата млада жена в ефирните одежди на кониак, която доскоро толкова спокойно приемаше за своята идеализирана майка. Но не се случи нищо подобно и онзи, когото видя до себе си, беше призрачният кръстоносец.