— Имаш право. Предполагам, че ние сме единствените, които имат за какво да си говорят в този час.
— Така изглежда.
— Зная кой си.
— Птицата. Видях я.
— И без нея можех да се досетя, праотче.
— Е, живял съм доста, така е. Не зная дали има значение, дали това по някакъв начин ме прави особен.
— О, има, разбира се. Като дете съм слушал разкази за теб. И още ги слушам. Често съм се чудил дали наистина си съществувал, или си само легенда. Признавам, че бях убеден в последното. Сега изглежда, че трябва да се бия с теб за водачеството на стадото.
— Да. Не ти давам голяма възможност за избор. Но го погледни от тази страна: когато свършим, ти ще си номер две. Това не е зле. Мисля, че в известен смисъл те спасява от много отговорности.
Скаркоу любезно изсумтя и отвърна:
— Не е точно така.
— Какво искаш да кажеш?
— Прав си, че да си втори не е зле. След всички тези години дори може да е известно облекчение. Така ще престана да се безпокоя за предизвикателствата и всички важни решения, ще гледам спокойно на живота и всички ще продължават да ме уважават. Това положение наистина е много привлекателно.
— Тогава какъв е проблемът? Ще се бием и независимо дали победиш, или загубиш, пак ще запазиш желаното си положение.
— Смъртта не е желано положение.
— Кой говори за смърт? И двамата знаем, че тези неща стигат само дотам, докъдето се наложи.
— Обикновено да. Но… хм… В този случай малко се съмнявам.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, за да съм откровен — не искам да те обиждам, нали — чувал съм, че си див. Говори се, че когато побеснееш и започнеш да газиш всичко, никой не е в състояние да те спре. Струва ми се, че в битката за водачеството може да се случи точно така, просто да не си способен да спреш там, където всеки друг би сложил край.
— О, не. Състоянието ми съвсем не е такова — макар че разбирам как се е разпространил този слух. Всъщност имам стара рана, която понякога се събуждали болката ме кара да подивявам. Това обаче не се случва много често. Обикновено до следващия пристъп минават години. Току-що се възстанових от поредния, така че до следващия би трябвало да има много време. Общо взето, дори усещам кога започва и мога да се отдалеча от приятелите си. Така че в този случай наистина няма от какво да се страхуваш.
— Какво предизвиква тези пристъпи, Трантоу?
— А, различни неща. Понякога идват просто от само себе си. Друг път ги причиняват различни травми. Например ХФ-палки. Мразя ги тези неща.
— О, значи си бил в групите за принудителен труд?
— Да. Огромна грешка от тяхна страна.
— Представям си. Е, виж сега, не можеш да ме обвиняваш, че съм предпазлив.
— Не, естествено.
— Тогава разбираш чувствата ми. Щом самият ти не си абсолютно сигурен каква е причината за пристъпите, откъде бих могъл да зная дали някой мой удар няма да те накара да подивееш?
— Ясно ми е какво искаш да кажеш. За съжаление, това е като всичко друго в живота: не мога да ти дам гаранция. От друга страна, смятам, че е изключително малко вероятно.
— Хм.
— Нищо повече не мога да направя. Съжалявам.
— Но разбираш колебанието ми, нали?
— Разбира се. Мил ти е животът.
— Точно така. Изкушавам се просто да си тръгна, да открия друго стадо и да започна наново. И бих го направил, ако съм убеден, че ще водиш стадото добре. Нали разбираш, чувствам се отговорен за тях.
— Никога не съм докарвал сериозни беди на никое стадо. По-скоро бих си тръгнал самият аз, вместо да позволя да им се случи нещо.
— Мога ли да имам думата ти?
— Имаш я.
— Това улеснява всичко. Иди в онази горичка, в която се навъртах. Нека на сутринта те заварят там.
— Ще го направя.
— Сбогом, Трантоу.
— Сбогом, Скаркоу.
Тъмната фигура се завъртя и се отдалечи също толкова безшумно, колкото бе дошла.
Завърнала се от земите, които описват ексцентрична орбита около, Дълбоките поля, Ейрадис д’Арси Донърджак замислено погледна простите мебели в хотелската стая, после спящия си съпруг и розово-сивкавата светлина на зората и тихо въздъхна. Все още се чувстваше объркана, макар да смяташе, че ще е проява на неблагодарност от нейна страна да го спомене пред Джон. А и Верите й се струваше странна. Тя беше създание на промяната, родено в древната Вирту, и нещо в нея се бунтуваше срещу устойчивостта, която усещаше във всяка клетка на прероденото си тяло.