Една вечер остана да работи до късно след заминаването на работниците — защото някои части от инсталацията бяха предназначени само за собствените му очи — и чу някъде отдолу тих стон. Стиснал бастуна си в ръка, той провери, но не откри нищо необичайно. Ветровете обаче брулеха недовършения замък и проникваха дори през най-малките отвори. Донърджак кимна и се върна на работа. Звуците се надигаха и стихваха през цялата нощ.
В продължение на няколко такива нощи той инсталира всичко, от което щеше да се нуждае, за да си върши работата. Нейният деликатен характер не беше основната причина, поради която копнееше за усамотение. А Ейрадис. В педантично подробните списъци на населението на Верите нямаше информация за нея и най-сигурният начин да създаде самоличността й, прецени Донърджак, бе след време да започне постепенно да добавя отделни щрихи и дребни ретроактивни данни. Първо, разбира се, трябваше да довърши системата си, която щеше да започне да функционира едва след като се настанят в замъка.
Странно, тази вечер стоновете като че ли бяха придружени от дрънчене на вериги…
4.
Моребог излезе от пещерата, протегна се и погледна към многосъставния свят. Беше чудесно да чувства съзнанието си съсредоточено в едно-единствено тяло, отново само на едно място. Това му придаваше усещане за цялост. Ето Земея например. Добре че поне сега спеше и му даваше този отдих. Ако наистина спеше… Разбира се, че спеше. Щеше да е смешно да смесва работата с удоволствието. От друга страна…
Вниманието му привлече далечно движение. По небето на изток към него приближаваше едва забележима точица. Той обърна зрението си отвътре навън, за да разбере по-добре това явление, тук, над синьото, където греещите през деня звезди се надпреварваха да привлекат погледа му. Движеше се просто ей така, като че ли този номер не бе невъзможен или поне непреодолимо труден, светлокос младеж, който носеше само златен бандаж и сандали. Скоро фигурата дотича по нищото пред него. Очите на младежа танцуваха, в ръцете си носеше завършваща с пера тояга, около която се бяха увили две изпаднали в летаргия змии, също златни.
— Привет, Моребог — каза той. — Мотаеш се в Небесата.
— И какво от това, Скорост? — отвърна другият. — Защо не?
— Естествено. Божествата могат да правят каквото си искат. И в известен смисъл после някак си винаги се оказват прави.
— Със загадки ли си дошъл да ми говориш? Или да потанцуваш на върха на планината? Може би ми носиш вест?
— Нищо подобно. Дойдох просто да си поприказвам с някой и докато си почивам от разпростиране на съзнанието, да съобщя за нещо странно.
— А именно?
— Самата Смърт, онова старо черно създание. Видях я съвсем наскоро. Сигурно си чул воя й, видял си небето да се разцепва, усетил си разтърсването на земята и разлюляването на планината.
— Да, и това смути… размислите ми. Всъщност обаче си помислих, че може просто да е част от тях. Не знаех действителния източник на този ужасен вик — съзнанието ми не беше разпростряно. Известно ли ти е защо е вила Смъртта?
— Не мога да кажа — отвърна Скорост, — защото кой знае мислите на Смъртта? Известно ми е само, че кръжеше в подножието на Меру, сякаш търсеше нещо. Когато стигна до отвор в земята, тя го разгледа и извади нещо от него. И после нададе вика си.
— Видя ли какво е открила?
— Мисля, че беше малко парче червен кабел.
— Хм. Първичната планина не е свързана с кабели. Видя ли какво направи с него?
— Отнесе го със себе си през световете, Моребог.
— Защо ми носиш тази информация?
— Реших, че някой тук ще се заинтригува защо Смъртта се навърта около вашата планина.
— Тя никога не е смеела да стъпи на планината. Каква може да е целта й? Ние сме безсмъртни богове.
— Харесва ми да мисля така. Но и не искам Смъртта да ми се ядоса.
— Имаш право. Смяташ ли, че някой от нас може да я е обидил с нещо?
— Предполагам, че е възможно. Можем да поразпитаме онези, които са наоколо, и да видим дали е така.
Моребог хвърли поглед към пещерата.
— За съжаление, в момента Небебог е потънал в дълбок размисъл — каза той. — Не съм сигурен накъде е отпратила Земея.
Младежът се усмихна и посочи надолу с жезъла си.