— О, Дак, нали е прекрасен? — попита тя и бързо се приближи, за да разгледа внимателно съкровището си.
Дак, роботът, който след завършването на строежа щеше да е иконом на замъка Донърджак, разглеждаше (и записваше) различни стари сребърни мотиви. Той се завъртя към нея. Високата му стройна фигура криеше изненадваща сила, а чертите на лицето му представляваха интерпретация на Кларк Гейбъл в стил Ар деко, изпълнена от сребро и бронз.
Когато Ейрадис му махна да се приближи, той забръмча на въздушната си възглавница, като ловко се движеше сред бъркотията в магазина и заобикаляше напукани порцеланови сервизи, изтъркани плюшени мечета, пластмасови грамофонни плочи, хартиени книги и манекен, облечен в дънки чарлстон и подходяща, ръчно бродирана дънкова риза.
— Ако ме питате дали го намирам за привлекателно — отвърна роботът, когато се приближи достатъчно, за да не може да ги чува продавачът, — да, харесва ми. Приятна творба. Желаете ли да се свържа с господаря Донърджак, за да може и той да го види?
Ейрадис си помисли за Джон, потънал в работа с портативния си компютър в последната им младоженческа квартира (този път разположено на плажа на Кейп Код очукано от времето бунгало) и радостта й малко помръкна. Толкова й се бе искало да излезе с нея, да се държат за ръце, докато се разхождат по плажа, да се кикотят на смешните синкаволилави рачета с техните прекалено големи десни щипки, да обикалят магазините. Видя нацупената си физиономия в полирания хром на предната плоскост на Дак и ядосано тръсна абаносовочерните си кичури.
— Не, Дак — отвърна Ейрадис. — Не искам да му пречим. Колкото по-рано свърши, толкова по-бързо ще може да излезе и да се забавлява.
Тя отново погледна към преплетените лиани на леглото, помисли си за вълшебното царство Вирту, където се бяха влюбили с Джон, и на устните й плъзна топла, нежна усмивка, за да изтрие останките от цупенето й.
— Предполагам, че Джон ще остане очарован — весело рече Ейрадис. — Дак, хайде да го платим и кажи на продавача да го прати направо в Шотландия.
Роботът кимна, но когато погледна етикета с цената, фискалната му програма настоя да оспори решението й.
— Госпожо — меко започна той, — цената на този предмет е толкова висока, че струва ми се, за същите пари бихме могли да купим цяла спалня, произведена в същия стил. Копието няма да може да се различи от антиката…
Ейрадис поклати глава и тъмните й коси потекоха като водопад, приел цвета на обсидианова скала.
— Не, Дак. Трябва да е точно това — не копие. Копието няма да носи същата атмосфера — няма да е истинско. Разбираш ли?
— Не, госпожо — искрено отвърна роботът. — Но предполагам, че господарят Донърджак ще разбере. Ще се опитам да се спазаря с продавача. Може би ще успеем да се разберем за по-приемлива цена.
Ейрадис го потупа по рамото.
— Както искаш, Дак. Признавам, че в тези неща си по-добър от мен.
Тя излезе от магазина и остави на Дак повече свобода. Стигаше й да знае, че леглото скоро ще е на път да украси най-голямата спалня в замъка Донърджак. Слънцето ярко грееше и хвърляше отблясъци по вълните. Тъй като не можеше да помоли genius loci да пренасочи силата на лъчите, Ейрадис смъкна черните очила върху очите си, събу си сандалите и се спусна към водата.
Нагази във вълните и се наведе, за да вземе счупена раковина, не по-голяма от дланта й. Изобщо не можеше да се сравнява с фантастичните океански създания, които бе виждала във Вирту, но в нея имаше красота, която я трогна. Ейрадис потъна в размисъл за грубата й външност и започна да гали първо дупчиците, оставени от някой океански паразит, после гладката вътрешност (с цвят на слонова кост и едва доловим розов оттенък), където беше живяла мидата.
— Какво според теб й се е случило? — попита тя Дак, чула приближаването на робота и усетила лекото раздвижване на пясъка, предизвикано от въздушната му възглавница.
— Нямам представа, госпожо.
— Навярно някоя птица, една от онези чайки ей там — каза Ейрадис и си представи силния извит клюн, който проникваше в раковината и издърпваше навън мекото същество, вече превърнало се просто във вкусна храна за морската птица.
— Напълно възможно.
— Или пък морска видра — прибави тя, спомнила си холовидеото за хитрите космати морски бозайници, което бе гледала наскоро. — Те използват плоски камъни, за да разчупват мидите. Тази раковина може да е счупена точно така.
— Това също е правдоподобна възможност.