— А може да е бил кит, ураган или рибарска лодка. Снощи в гостилницата ни поднесоха супа от миди. Беше много вкусна.
— Радвам се да го чуя, госпожо.
— Има толкова много начини да умреш — каза Ейрадис, загледана в счупената вътрешност на раковината, — толкова много, дори за една мида. И още повече за хората. Прогите просто се износват. Някои издържат много човешки поколения, като онзи огромен донт, който видяхме двамата с Джон, други едва изкарват един човешки живот. Знаеш ли на колко съм години, Дак?
— Не, госпожо, не зная.
Тя се изправи и пусна счупената раковина в дълбокия джоб на вече мократа си пола. После изплакна краката си от пясъка, изчака на една скала, докато вятърът и слънцето ги изсушат, и си обу сандалите.
— И Джон не знае — тихо каза Ейрадис. — Забравя, че съм прог от Вирту, а не просто тъмнокосата, тъмноока жена, която ухажваше във фантазиите си. Никога не ме е питал кога съм била създадена.
Тя закрачи нагоре към пътя. Дак безмълвно полетя след нея. Знаеше, че й е приятно търпеливо да я слуша.
— Купи ли леглото, Дак?
— Да, купих го, госпожо. Продавачът стана по-отстъпчив, когато му посочих, че тази стока очевидно е лежала в магазина поне две години и че благодарение на все по-масовия достъп до Вирту такива пищни легла вече не са толкова популярни, колкото някога.
— Благодаря ти, Дак. — На устните на Ейрадис се изписа прелестна, нежна усмивка и от самовглъбеното й настроение не остана нито следа. — Джон толкова ще го хареса — той е поет, нали знаеш, въпреки цялата си наука.
— Не съм изненадан, че го казвате, госпожо.
Вълните се разбиваха зад тях, докато се отдалечаваха от океана и се насочваха към младоженческото бунгало. Яхнала ветровете над бистрите води, морска чайка забеляза нещо долу, спусна се й триумфално го погълна на една хапка.
Наденичка. Не беше зле. Никак не беше зле.
Карла и Ейбъл Хазърд наблюдаваха легналата фигура на дъщеря си. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха.
— Ще го кажа направо — рече Ейбъл. — Загубили сте я.
— Разбира се, че не сме я загубили — възрази Чалмърс. — Тя е пред очите ни и е в добро здраве.
— Отлично знаете какво искам да кажа — настоя Ейбъл. — Не можете да я върнете и не знаете причината.
— Случаят не е безпрецедентен — отвърна Чалмърс. — Има определени състояния — отчасти психологични, — които могат да предизвикат пълна устойчивост към отзоваването.
— Какво причинява тези състояния?
— Не сме сигурни. Не се случват често.
— И как излизат от тях? — попита Карла.
— Не сме в състояние да определим конкретен стимул. Изглежда, по-скоро става дума за съчетание от фактори, които варират в различните случаи.
— Тези фактори имат ли нещо общо?
— Не, поне доколкото сме успели да установим.
— Не можете ли да я проследите във Вирту и да откриете какви фактори действат? Например бихте могли просто да я попитате.
— Да, така изглежда, нали? — каза Чалмърс. — Но тъкмо затова тези случаи са толкова странни. Тя е навлязла в непозната територия и ние изгубихме сигнала й.
— И в другите такива случаи сте губили сигналите, така ли?
— Да, това е класически признак за синдрома.
— И искате да кажете, че не можете да направите нищо, за да я върнете? — попита Ейбъл.
— Не, никога не съм казвал такова нещо. Първо, трябва да разберете, че тя не е в действителна опасност. Поддържащите системи са достатъчни, за да запазят здравето й. В това отношение няма от какво да се страхувате. Второ, ние се консултираме с лекаря, който се е занимавал с повечето от другите случаи през годините, казва се доктор Хамил. Смята се за специалист по това явление.
— Когато говорите за други случаи… колко точно са те?
— Съжалявам, не ми е позволено да обсъждам този въпрос.
— Предполагам, че по тази причина правите големи застраховки.
— О, да.
— Добре. Защото ще ви трябват.
Докато разговаряха, обитателите на няколко десетки други кабини за виртпрехвърляне по света — обществени и частни — започнаха да се гърчат, пребледняха и после починаха от прекъсване на снабдяването на мозъците им с кислород. Това обаче беше предвидено в договорите им, защото някои пътуващи имаха опасни професии и смъртта бе често следствие от определени начинания. Тъй като всички тези индивиди бяха наемни ловци, бяха представени съответните откази от претенции и въпросът за смъртта им беше решен както обикновено. Скоро бе забелязано, че са загинали от еквивалента на обезглавяване. Докато по устните на Лидия се плъзваше лека усмивка и тялото й отново започваше да потръпва, двата типа неуспешно отзоваване бяха вкарани в статистиката, която, разбира се, представляваше просто поредната територия на Вирту. Но докато някои от наемниците зърнаха проблясъка на лъчистата мъглявина и навярно дори части от Дълбоките поля, Лидия виждаше нещо много по-приятно, макар и също толкова ангажиращо.