— Вярно е — съгласи се той. — Разбирам какво искаш да кажеш. Става дума за различен вид порядък, това е всичко.
— Да. Различен вид.
Двамата влязоха вътре и дълго се любиха на новото легло.
Изтекоха няколко дни, докато Донърджак инсталира и задейства оборудването си. Междувременно той си почиваше от работата и заедно с Ейрадис излизаха на Голямата сцена, която също функционираше. Там можеха да настройват средата на величествени, прекрасни гледки, включително оригинални части от Вирту. Когато се задействаше интерфейсът на силовото поле, те бяха в състояние да го усещат направо на сетивно равнище. Така че влизаха във Вирту в границите на Сцената, ограничен еквивалент на самото явление на прехвърлянето, а ако искаха пълно прехвърляне, необходимото медицинско оборудване се намираше в съседните помещения.
Двамата седяха в долина сред яркочервени хълмове, където древни статуи се преобразяваха обратно в скали. Червени птици с напомнящи на лири опашки кацаха сред влажната трева край малко езерце.
— Странно е да идваш тук като гостенин — каза тя. — Каква магия използва господарката на изгубените, за да извърши тази промяна?
— Мисля, че когато те превъплъти, тя просто го направи като един от нас, а не като творение на Вирту.
— И все пак как е успяла да го постигне?
— Отдавна мисля по този въпрос. Струва ми се, че Вирту трябва да притежава равнище на сложност, превишаващо онова, което сме постулирали.
— О, убедена съм, че е така.
— Което означава и по-високо структурно равнище.
Ейрадис сви рамене.
— Ако това обяснява как го е направила, трябва да е вярно.
— Предположенията не обясняват нищо. Трябва да разработя теория и да разбера механизмите.
— А после?
Той поклати глава.
— Приложението й ще е… необичайно. Иска ми се да захвърля всичко останало и да работя само по този проблем. Но не мога.
— Защо?
— Дължа на господарката на Ентропията нейния Дворец от кости и беседки с мъртви цветя.
— Как разбра какво иска?
— Тази сутрин на един от екраните се появи списък с детайли и общ план.
— И как ще извършиш прехвърлянето?
— Тя наблюдава. Ще научи, когато всичко е готово. И ще ми покаже какво да направя.
— Страх ме е. Мислиш ли, че в момента ни наблюдава?
— Предполагам, че е възможно.
Ейрадис се изправи и каза:
— Да си тръгваме.
— Добре.
По-късно същата вечер, докато се унасяха в сън, Ейрадис го докосна по рамото.
— Джон?
— Какво има?
— Всички замъци ли издават странни звуци нощем?
— Сигурно — отвърна Донърджак и се заслуша. Чу далечно металическо дрънчене. — Става течение — след известно време каза той. — Навярно работниците не са закрепили добре нещо.
— Прилича на верига.
— Наистина. Утре сутрин ще поогледам наоколо.
— Да, непременно.
— Лека нощ, обич моя.
— Лека нощ.
Смъртта седеше на трона си от кости и разглеждаше модела на своя дворец, който беше повикала. С бързи движения на пръсти в пространството пред себе си тя отваряше отделни части, уголемяваше ги и ги подсилваше. Понякога бавно въртеше изображението и кимаше или клатеше глава.
— Интересно — каза Фекда, която се появи до нея и изпълзя върху високата облегалка на трона. — Ще има ли тъмница?
— Разбира се — отвърна Смъртта.
— Тайни проходи?
— Определено.
— Много издатини и пукнатини?
— Ужасно много.
— Задънени коридори?
— Да.
— Някои от стълбищата като че ли правят странни неща.
— Ешеров ефект — рече Смъртта.
— Място, където можеш да пълзиш вечно, по-голямо от сегашното ти жилище.
— Точно така.
— Значи си доволна?
— По свой собствен начин.
— И ще накараш да бъде пресъздадено тук в Дълбоките поля?
— Не в този му вид. Нужно е значително доработване.
— А когато бъде завършено?…
— О, да. Тогава да.
Рано сутринта Донърджак откри, че на екрана го очакват някой коригирани детайли. Той бавно се отпусна на стола си и ги проучи. Сложно, много сложно, реши Джон; и защо му беше на такова място детска стая?
Той включи холос на предложението на най-близката сцена, разгледа го и започна да го върти. После колебливо влезе в някои от предложените промени, като задържа онези, които не се поддаваха на представяне тук.