— Маркон! — възкликна тя.
— Да. — Камъкът промени формата си и започна да се превръща в статуя на genius loci в цял ръст, без да престава да говори. — Посоката на вятъра отчасти се определя от температурните диференциали между тази, шест големи и единайсет по-малки области. Най-важни са крайбрежието и езерото Триада. Плодотворно ли е пътуването ти досега?
— Да — отвърна тя. — Твоят район винаги особено ме е очаровал.
— Е, благодаря ти. Ами районът на моята съседка Кордалис?
— Интересен е. Но светкавичното разпространение на бързоплъзгащите се лиани постоянно заплашва да унищожи ботаническите цикли.
— Мисля, че се дължи на цветната пигментация. Тя прекалено си пада по жълтото.
— Никога не съм разглеждала този въпрос от гледна точка на естетическите предпочитания на genius loci.
— А трябва. Не бива да пренебрегваш този аспект при по-младите.
— А по-старите са надраснали тези неща, така ли?
— Не. Но като цяло, ще откриеш, че имат по-добра преценка. От друга страна, ще се убедиш, че вкусът на някои от тях никога не се усъвършенства.
— Би ли ми казал имената им?
— Не, разбира се. Това ще е прекалено любезно от моя страна. Сигурен съм, че си способна сама да си правиш заключенията.
Вирджиния се усмихна и избърса лицето си с ръкав.
— Естествено — съгласи се тя.
Чертите му отново потекоха.
— Необходимо е… — започна Маркон и лицето му започна да изчезва. И после: — Не. Моят свят едва ли ще бъде унищожен, ако не реагирам — каза той. Камъкът донякъде възвърна изражението си и бледо се усмихна за миг. — Толкова рядко те виждам, Вирджиния. Как си?
— Много добре, благодаря — отвърна тя. — А като съдя по земята, същото може да се каже и за теб.
Камъкът се олюля. Създанието беше кимнало.
— Не съм водил епични битки със съседите си — отвърна то, — ако имаш предвид това. Онези дни ми се струват много далечни, грешка на началото.
— Изобщо не съм чувала за тях.
— Като се замисля, те са известни само на малцина. Така че това не би трябвало да е смисълът на въпроса ти.
— Не е, имаш право. Но все пак ме очарова. Това трябва да е свързано с прехода от чисто програмиране към самостоятелна еволюция във Вирту още в началото на установяването й. Но никога не съм чувала за войните на genius loci.
— Не разбирам тези приказки за нещо, наречено Вирту. Съществува единствено светът. Какво друго може да има? И да, ние се борихме за властта над земите си в дните след сътворението, когато мястото още не беше окончателно оформено. Имаше съюзи, предателства, блестящи победи, позорни разгроми. Това бяха славни дни, но всъщност се радвам, че вече са минало. Досадно е да живееш героично. Наистина, понякога все още избухват отделни вражди, но те са нищо в сравнение със сблъсъците от неустановените дни. Самият аз от известно време не съм участвал в такива неща и се чувствам чудесно.
— Очарователно. Някой служител като мен записвал ли е тази информация?
— Мога да говоря само от свое име и не съм я съобщавал на никого. Другите ми познати обаче са също толкова затворени, когато общуват с подвижни разумни същества.
— Тогава защо го казваш на мен?
— Познавам те от известно време, Вирджиния, и си ми разказвала за слепотата и парализата си в резултат от нелечимо неврологично заболяване. Предполагам, че и ти не говориш често за това. Добре, че имаш две тела.
— Ами, предпочитам да съм тук, отколкото там. Но за теб може да е полезно да си припомниш онези времена, да ги съхраниш.
— Докато умът си ги спомня, нищо не може да се загуби.
— Може би е добре да ги споделиш. Теоретиците инженери биха могли да научат от тях много неща.
— Не съм тук, за да ги уча. Не съм приятел на инженерите.
Това би могло да им помогне в бъдеще по-добре да си вършат работата.
— Не искам в земята ми да се върши никаква работа. Нито пък където и да било. Вече са имали тази възможност. И са свършили. Не са добре дошли тук.
— Говорех само за разширяване на познанията.
— Стига! — Лицето на камъка се намръщи. — Повече няма да приказвам за това!
— Както искаш, Маркон.
— Да. Както искам. Да повикам ли стихийните си слуги да ти потанцуват?
— Много мило от твоя страна.