От земята се надигна вода и се срещна със сипещите се от небето води. Те се сляха в лъскави тела, безлики и безполови. До тях се появиха по-тежки фигури от кал. Ветрове зашибаха листата. От отворите в земята изскочиха пламъци, които започнаха да се олюляват и раздвояват. Ветровете подхванаха безброй останки и изваяха от тях дяволи на отломките.
— Колко странно и прекрасно — каза Вирджиния, когато фигурите се откъснаха от точките на появата си и се плъзнаха наоколо.
— Малцина от твоя вид са го виждали. А може би никой — отвърна той. — Ела да седнеш до мен и да погледаш. Ще направя мястото по-сухо и топло.
Тя се надигна и се настани до него. Фигурите започнаха да се движат по-бързо. В тях танцуваха сенки.
Артър Идън се завърна от продължително пребиваване във Вирту. След като излезе от църковната кабина за прехвърляне, той взе обществения транспорт и след поредица хаотични прекачвания най-после стигна до едно от жилищата си. По пътя стомахът му започна да къркори, отново активизирал се след дълга почивка. Първото нещо, което направи след влизането в апартамента си, беше да си поръча бъркани яйца, бекон, препечен хляб, плодов сок и кафе. Докато кухненското му устройство изпълняваше заявката, Идън се съблече и влезе под душа. Там, сред плискащите го струи вода, отново изживя едноседмичното си послушничество — наречено „затвърдяване на програмата“, — просто упражнение за манипулиране на местната действителност, задължително за всички посветени на най-ниското жреческо равнище. Спомни си мисловното движение, протягането, улавянето на форми, приемането на пространства… Бе забавно да играе ритуалните програмирани игри. Нямаше начин да загуби, разбира се. Накрая всички участници биваха посвещавани. Щеше да отдели на въпроса цяла глава за укрепването на мисловната нагласа. Навярно по-висшите функционираха по същия начин. Това всъщност не обясняваше редките случаи на преживелици. Но пък те можеха да се дължат на латентни пси-сили, стимулирани от концентрацията. Вярващите бяха длъжни да съобщават за появата на такива сили под заплаха от отлъчване заради непокорство.
Той се избърса, облече си лилава пижама и синьо-зелен халат и си обу чифт очукани чехли от кафява кожа с мъхеста подплата. Докато се хранеше, прегледа пощата и вестниците. Беше получил поредното дълго писмо от доктор В. Дантон, някъде от астероидния пояс, който изразяваше несъгласие със статията му, предполагаща, че елишитската религия не подлежи на разпространение — и следователно е атавистична, — заради задължителната си връзка с Вирту на Земята. Дантон поддържаше тезата, че самата Вирту не е необходима за функционирането на вярата като истинска религия и твърдеше, че за това са достатъчни само доктрините й. Докато се чудеше дали елишизмът ще издържи без виртуална помощ, Идън трябваше да признае, че е възможно съдържанието му да е достатъчно, за да съхрани същността си. Той се запита дали самият Дантон не е елишит.
После отново се замисли за положението си в Църквата. За нея той бе Иманюъл Дейвис, учен библиотекар. Дейвис дори притежаваше апартамент в друга част на града. Но тази вечер му се искаше да е в собствения си дом и да работи по записките си, докато още помни всички подробности. Ако научеха за двойствената му самоличност, незабавно щяха да го отлъчат, знаеше го. От друга страна, Идън беше убеден, че никога няма да го приемат за член и още по-малко за кандидат за жрец, ако бяха наясно, че е специалист по религиите. И най-вече не трябваше да разбират за намерението му да ги третира като обект на изследване. Неговото двуличие бе единствено за каузата на истината. Нямаше да публикува тайните им ритуали, нито да обяснява езотеричните елементи на доктрината им. Интересите му бяха насочени към разработване на социологичния аспект от развитието на новата религия.
Беше прекарал месеци в документиране на съществуването на Дейвис преди да отиде за религиозни напътствия при елишитите. Фиктивната самоличност бе достатъчно добре изградена, за да издържи на повърхностната проверка, каквато можеше да са направили. Освен това осигури на библиотекаря сериозни основания за пътуване. И често се отбиваше в жилището му, за да отговаря на писмата, и фалшиви, и истински, защото Дейвис действително работеше в научната област. Той имаше и много познати и приятели, с които се срещаше с повод и без повод. До този момент нямаше данни, че е привличал необичайно внимание.
Но все пак се съмняваше. Ако разкриеха тази фиктивна самоличност, не искаше в никакъв случай да свържат измамата с него. Може би трябваше да прибави още един пласт към нея, да усложни живота на Дейвис, да ги заблуди в случай, че извършат по-задълбочена проверка. Да, това изглеждаше добра идея. Щеше да разработи подробностите и скоро да ги въведе в изпълнение.