— Аз не съм от Верите. От Вирту съм.
— Никога не съм ходил в тази земя, но по свой собствен начин зная нещичко за нея. Зная и че сте дошли тук от още по-странно царство — от което не ми е известно да има обратен път. Отишли сте в Дълбоките поля и сте се върнали. Смятах, че не е възможно. Вие обаче сте донесли със себе си късче от него. Сякаш тъмният му прах е полепнал по обущата ви. Навярно затова ми е по-лесно да приказвам с вас, отколкото с повечето топли създания: имаме нещо общо.
— Защо блуждаете и мъкнете верига? Във Вирту мъртвите не правят така.
— Това е символ за страданията ми в края на моя живот.
— Но оттогава са минали векове. Колко време трябва да го правите?
— Никога не съм бил наясно по този въпрос.
— Не можете ли просто да престанете?
— О, правил съм го много пъти. Но винаги се събуждам и откривам, че пак продължавам. Лош навик, но нямам представа как да се откажа от него.
— Трябва да има някаква терапия, която да ви помогне.
— Не са ми известни такива неща, госпожо.
Той се завъртя и задрънча с веригата по коридора. Силуетът му избледня.
— Трябва ли да си тръгвате? — попита Ейрадис.
— Нямам избор. Сънят ме зове. — Сякаш с огромно усилие, мъжът спря и се обърна към нея. — Ще бъде момче — каза той, — и банши виеше за вас. Главно за вас — прибави призракът и отново се завъртя. — Но и за него, както и за съпруга ви.
После нададе кратък вой и звукът рязко секна заедно с дрънченето на веригата.
— Почакайте! — извика тя. — Върнете се!
Но той избледняваше с всяка следваща крачка и след мигове изчезна. Ейрадис проля първите си сълзи във Верите.
Донърджак вдигна поглед от реката уравнения на екрана и насочи вниманието си към текста, който съставяше в другата му половина.
— Убедих се — каза той, — че във Вирту наистина съществува четвърто равнище на сложност. Доказва го собственият ни опит, както и някои други аномалии, които ми направиха впечатление. Обсъдих тази възможност с неколцина колеги и всички те твърдят, че съм тръгнал по задънена улица. Но те грешат. Сигурен съм, че това може да се съгласува с общата теория на мястото. Нищо друго не може да обясни всички данни. Погледни тук!
Той замрази потока от цифри и го върна назад.
— Джон — рече Ейрадис, — бременна съм.
— Невъзможно — отвърна той. — Ние просто не можем да се съчетаваме на такова равнище.
— Изглежда, че можем.
— Откъде знаеш?
— Така казва медицинското устройство. Призракът също.
Той замрази функцията на екрана и се изправи.
— Най-добре да проверя онази машина. Призрак ли каза?
— Да. Срещнах го на горния етаж.
— Говориш за привидение, дух, безплътно проявление, така ли?
— Да. Самият той каза, че е такъв.
— Този замък е прекалено нов, за да има призрак — ако изобщо съществуват такива неща. Тук никой не е умирал от насилствена смърт.
— Той твърди, че е преживелица от стария замък, който някога се издигал на това място.
— Как се казва?
— Не можеше да си спомни.
— Хм. Значи безименен ужас. И е споменал, че си бременна, така ли?
— Да. Каза, че ще е момче.
— Е, няма начин да проверя призрака. Хайде поне да погледнем машината.
Половин час по-късно Донърджак се изправи от пулта, изключи устройството, затвори куфарчето си с инструменти и си свали ръкавите.
— Добре — каза той. — Всичко изглежда наред. Включи се в него и да видим какви ще са резултатите.
Тя го направи и Джон започна стандартната процедура. Когато стигна до съществената част, машината съобщи:
— … и все още сте бременна.
— Проклет да съм! — възкликна той.
— Какво ще правим? — попита Ейрадис.
Донърджак се почеса по главата.
— Ще поръчам медицински робот с акушеро-гинекологична и пълна педиатрична програма — отвърна той, — докато обмислим положението. Тези данни показват, че има достатъчно време. Кой би си помислил, че…
— Исках да кажа… — започна тя. — Исках да кажа, какво ще правим с… нея?
Джон срещна погледа й.
— Ти го обеща на господарката на Дълбоките поля — продължи Ейрадис — в замяна на моето освобождаване.
— Мислех си, че това никога няма да се случи.
— Но след като вече е факт, какво ще правим?
— Имаме време да помислим. Можем да се договорим.