— Имам чувството, че няма да успеем.
— Е, въпреки това ще опитаме.
— А после?
— Ще помисля.
Бременна.
Докато плуваше в топлата вана, Ейрадис мислеше за това. Не че никога не й беше хрумвала тази възможност — самовъзпроизвеждащите се проги бяха нещо нормално във Вирту. Те спасяваха genius loci от изразходване на цялата им енергия за първично програмиране и им даваха възможност да творят. Но никога не се бе замисляла сериозно за възможността самата тя да има дете — и определено не след като беше отдала сърцето си на Джон, защото макар че често се любеха едни с други, обитателите на Вирту и Верите никога нямаха потомство.
Примижала, тя погледна през мигли голото си тяло. Не забелязваше никакви промени, но както показваше утринното гадене, промени имаше. Ейрадис нежно прокара пръсти по все още плоския си корем.
Как щеше да изглежда бебето… момчето? Двамата с Джон бяха тъмнокоси и тъмнооки, така че най-вероятно и то щеше да е такова. Надяваше се да има конструкцията на баща си: висок и силен, без изобщо да е тромав. По устните й плъзна лека усмивка, когато си представи бебето, момчето, младежа, своя син.
Водата във ваната постепенно изстиваше. Тя си помисли дали да не завърти кранчето с крак и да долее гореща вода, после погледна към подпухналата кожа на пръстите си (нещо, което никога не се случваше във Вирту) и реши, че й е достатъчно. Изправи се и остави водата да се стича на капчици по покритата й с масло кожа (когато бяха в Ямайка, Джон й беше подарил масло за вана с аромат на жасмин).
Свикнала с по-хладния въздух, тя стъпи навън върху китайското килимче. Докато отпускаше вдигнатата си на кок, за да не се намокри коса, Ейрадис се замисли какво да прави през останалата част от деня.
Джон беше в кабинета си и търпеливо работеше по проекта за Двореца от кости на Смъртта. Не й харесваше да е около него, докато се занимава точно с този проект — инстинктивно усещаше, че Смъртта я наблюдава, и макар че мъжът й упорито отказваше да мисли за това, Ейрадис знаеше, че дворецът е само част от цената за нейното завръщане от Дълбоките поля. Не го обвиняваше, че е приел условията на Смъртта — в крайна сметка, тогава му се бе струвало невъзможно да се изпълнят. Господарката на изгубените спокойно би могла да поиска луната, но Ейрадис се страхуваше за неродения си син и се ужасяваше от предзнаменованието на банши.
Банши. Това не беше ли нейният вой? Ейрадис замръзна на място и се заслуша. Не, бе чула просто зимния вятър, който гонеше мъглите из куличките на замъка.
Бързо отиде до гардероба си, извади дълга пола от шотландско каре, ирландски плетен пуловер, дебели чорапи и удобни обувки. Призраците обичаха да блуждаят на онези места, на които Джон беше пресъздал представите си за древен шотландски замък. Щеше да ги потърси, да ги попита за поличбите. Кой можеше да знае плановете на Смъртта по-добре от обитателите на границата между живота и онова, което във Верите минаваше за Дълбоките поля?
Джон възнамеряваше да победи Смъртта — Ейрадис бе убедена в това. Можеше да е учен и поет, но носеше и душа на воин. След прераждането си във Верите тя не помнеше много подробности за религията, упражнявана от мнозина от родствените й ииони. Съпругът й имаше място в техния пантеон — дали то знаеше? — нещо като полубог. И все пак неговите планове, способностите му не означаваха, че не може сама да провери как точно стоят нещата.
Нероденото дете беше и неин син и Смъртта го искаше като откуп за нейния живот. Неин дълг бе да го закриля също толкова, колкото и на Джон. Ейрадис бързо излезе от банята, изкачи се по каменните стъпала и излезе при зъберите. Дългата й пола се развя на вятъра, както се бяха размахвали крилете й във Вирту, но този път не тъжеше за тях — носеше в себе си нещо по-скъпоценно, нещо, което беше решена да защити.
— Банши! — извика Ейрадис. — Банши!
Вятърът отнесе думите от устните й толкова бързо, че едва ги чу. Тя се завъртя с протегнати ръце. Полата й се развя около нея, тъмната й гъста коса заплющя. Ейрадис затанцува на вятъра като циклон от каре и абанос.
Заваля дъжд, силен и леден. После премина в град, който затрака по гладкия камък и покри плочите с бучки лед. Тя продължаваше да танцува и краката й се плъзгаха по леда. Танцуваше с вятъра и дъжда.
Някой здраво я обгърна през кръста, силна ръка стисна вледенените й пръсти, но замъглените й очи не можеха да открият партньора й. По косата и пуловера й се образуваха кристалчета: скъпоценни камъни от съкровищницата на Зимния цар. Свиреше и оркестър: брулещият град, стенещият камък, острият вой на теченията из зъберите.