Сега почти можеше да види партньора си. Лицето му беше бяло, скулите високи, невероятно високи, зъбите съвсем бели, дори на белия фон на лицето му. Целият бе бял освен тъмните очи, които бяха тъмни като пещера, тъмни като нощ, тъмни като…
— Не знаеш ли до какво може да доведе дъждът? — попита дрезгав шотландски глас, придружен от дрънчене на желязо.
Ейрадис усети, че Зимният цар я завърта и я предава на нов партньор. Тя покорно протегна ръка, за да хване дланта пред себе си, но замръзналите й пръсти не срещнаха нищо, дори най-слабо съпротивление. Ръката й се отпусна и тя забави стъпките на танца.
— Моме, мокра си до костите и си се вкочанила — укори я гласът. Програмата продължаваше да превежда странния акцент в по-разбираеми думи. — Какво правиш тук в такова време? Ще трябва да си поприказвам с онзи твой съпруг да те наглежда по-внимателно! Не ми пука, че е господар на замъка!
Ейрадис се остави да я въведе в затоплената вътрешност на замъка. Когато ледът от косата й се стопи и пръстите й изтръпнаха от топлина, тя позна събеседника си.
— Призрак! — радостно каза Ейрадис. — Надявах се да те открия!
— Е, откри ме! — измърмори призрачният кръстоносец. — Моме, ти едва не стана като мен! Вземи си сложи някакви сухи дрехи преди да убиеш и себе си, и рожбата си.
— Но аз искам да поговоря с теб точно за бебето — възрази Ейрадис, като изстискваше мократа си коса. Ръцете и краката й възвърнаха чувствителността си и тя започна да трепери.
— Нима? Сега ли? — Изражението на призрака оставаше строго, но нещо в гласа му омекна. — Първо се изсуши, сгрей си вътрешностите с топла супа и после можеш да ме откриеш в дългата галерия.
И за да покаже, че разговорът е приключил, той избледня. Веригата му се задържа няколко секунди по-дълго, после изчезна и тя. Ейрадис потръпна, кихна и като събра полите си в две ръце, побърза надолу към спалнята.
Малко по-късно, вече със съвсем суха коса, облечена в чисти топли дрехи и изпила половин литър гъста супа от телешко и ечемик (а в ръката си носеше втора порция в тежка керамична чаша), тя се изкачи в дългата галерия.
„Подходящо място за среща с призрак“ — помисли си Ейрадис. Въпреки че двамата с Джон бяха избрали за пода персийски килим, отстрани все пак се виждаха голите каменни плочи. Гоблените и портретите (маслени платна, които беше купила от различни антикварни магазини, кикотейки се на израженията на някои от лицата — защо им бе да ги запомнят с толкова строги физиономии?) смекчаваха тъмния камък, но не можеха да променят мрачната атмосфера на коридора. Не помагаше дори дискретно скритата изкуствена светлина. Сякаш самата галерия беше решила, че е предназначена да е сенчесто, призрачно място, и нарочно отхвърляше всичките им усилия.
Ейрадис отпиваше от супата и бавно вървеше по коридора. Килимът заглушаваше стъпките й. Стигна до един прозорец с нисък каменен перваз и остави чашата. Опитваше се да извади парче телешко с лъжицата, когато чу дрънченето на веригата.
— Благодаря ти, че дойде — любезно каза тя и подхвана полите си, за да направи нисък реверанс.
— Нямах избор, нали? — навъсено отвърна призракът. — Ако не бях дошъл, още щеше да си танцуваш като побъркана на вятъра и снега.
— Не толкова побъркана — рече Ейрадис, като отметна глава и повдигна вежди. — Все пак те открих, нали?
— Откри ме, да. Е, какво искаш да ме питаш за рожбата си? Докато бях жив, нямах потомство, й след като сега съм мъртъв, явно вече няма да имам.
— Но ти каза, че детето ми ще е момче — възрази тя, — каза също, че воят на банши е бил за него — както и за нас с Джон.
Призракът разклати веригата си, направи няколко крачки и я изгледа изпод гъстите си вежди.
— Позволяваш си волности, моме, наистина. Не можеш да задаваш такива въпроси на призраци и свръхестествени проявления. Ние даваме поличби — друг въпрос е как ще ги тълкувате.
Ейрадис бавно разбърка супата си, изяде една лъжица, после втора. Започваше да изстива и ечемикът ставаше лепкав. Тя отново остави чашата на перваза. После погледна през матовия прозорец, чиито поставени в оловни рамки стъкла бяха покрити с диаманти и ангели, и каза сякаш на себе си:
— Чудя се дали Зимният цар ще ми каже онова, което искам да разбера. Така се усмихваше, докато танцувахме… Навярно знае защо Смъртта иска детето ми.
Зад нея се разнесе ужасно дрънчене, сякаш веригата беше ударила направо по голия камък.