— Зимният цар категорично знае защо Смъртта иска рожбата ти, моме, но мисля, че не би ти го казал направо.
— А ти можеш ли?
— Аз не зная отговора, моме.
— Можеш ли да ми помогнеш да го науча?
Продължително мълчание. Ейрадис гледаше сипещите се снежинки зад дебелото стъкло и виждаше по-скоро сенките им, които затъмняваха светлината, отколкото самите тях. Вятърът виеше и тя се радваше, че архитектите са жертвали историческата истина заради изолацията.
— Можеш ли да ми помогнеш?
— И повече няма да танцуваш със Зимния цар?
— Няма.
— Ще стоиш на сухо и ще ядеш най-хубавата храна, така че рожбата ти да порасне силна?
— Да.
— Добре, тогава ще ти помогна да потърсиш отговорите, моме. Не ти обещавам, че ще ги открием, но мога да ти помогна да ги потърсиш.
Ейрадис се завъртя й погледна призрака. Той стоеше прегърбен в дрипавата си туника и провиснали бричове. Краката му, забеляза тя, бяха боси и целите покрити с мазоли. Странно, глезенът, на който беше закачена веригата, изглеждаше също толкова гладък, колкото и другият.
— Как се казваш? — попита тя.
— Не зная — разнесе се заглъхващият глас. Призракът бе започнал да избледнява. — Не зная. По-добре да не знаеш някои неща.
Ейрадис дълго мисли за това, после взе чашата с изстиналата супа. Небето навън помрачняваше. Щеше да откъсне Джон от изчисленията му. Можеха да си запалят огън в салона до спалнята и да вечерят на свещи край камината. После сигурно отново щяха да се заемат с пъзела, който подреждаха — пейзаж с мост от Моне, който доста ги беше затруднил.
Ейрадис тихо си затананика, спусна се по стълбището и не чу воя на банши, слял се с този на вятъра.
Джон д’Арси Донърджак продължаваше работата си и внасяше предложените промени. Сутрин, когато се връщаше в студиото си, научаваше дали проектите му са приети. Или откриваше нови списъци с детайли. В края на този работен ден, когато остави промените си и техния каталог на обичайния адрес в машината, Джон за пръв път приложи лична бележка: „Наистина ли имаш сериозни намерения за онази работа с първородното?“
На следващата сутрин след новия списък откри отговора: „Съвсем сериозни“.
Когато привечер свърши работа, той написа: „Какво би приела в замяна?“.
Отговорът на другия ден беше: „Не приемам никакви пазарлъци“.
Той попита: „Какво ще кажеш за най-пълната музикална библиотека на света?“
Отговорът: „Не ме изкушавай, Донърджак“.
„Може ли да поговорим по този въпрос?“
„Не.“
„Трябва да има нещо, което да искаш повече.“
„Нищо, което ти да си в състояние да ми дадеш.“
„Въпреки това бих опитал.“
„Разговорът е приключен.“
Донърджак отново се захвана на работа, внасяше блестящи поправки в плана, включваше желаните промени и на свой ред предлагаше нови. Много от тях по-късно получаваха одобрение.
Един ден, когато бе оставил пълния интерфейс на полето към Голямата сцена отворен, той чу писък на гайда. Отиде до най-близкия прозорец и погледна навън, но не успя да открие източника на музиката. Излезе в коридора, но оттам гайдата почти не се чуваше.
Когато се върна, Джон разбра, че звуците като че ли се носят откъм Сцената.
Влезе вътре и се сепна. Сякаш се беше озовал няколко километра навътре от крайбрежието. Както обикновено, бе оставил сканирането на случайно търсещ режим и пейзажът, който сега го заобикаляше, представляваше копие на шотландските планини. И музиката очевидно идваше оттам.
Той махна с ръка в един от клавишните отсеци и във въздуха пред него се появи меню. Донърджак посочи с показалец полукръглата иконка и когато холосът й се появи, го хвана и завъртя волана, натисна го навътре, за да потегли, и се насочи натам, откъдето му се струваше, че се носи музиката.
Зави надясно и Вирту се понесе покрай него. Хълмове, хълмове, хълмове. Гайдата звучеше оттук, но сред тези канари и хребети можеше да я търси цяла вечност.
Издърпа волана назад и се издигна по-нависоко. Но хълмовете продължаваха, отчасти се закриваха един друг и от тази височина музиката почти не се чуваше. Защо си правеше този труд, запита се той, да търси местно, маловажно явление във Вирту? Но нещо в звуците го зовеше, навярно дърпаше някаква родова струна и го караше да ги чувства някак по-особени.
Така че продължи да търси, да кръжи и да се издига. Накрая зърна мъж, изправен върху скала в малка долина и стиснал в ръцете си гайда. Донърджак се спусна по-ниско и бавно се приближи, докато мъжът и камъкът не се озоваха в обсега на Голямата сцена.