— Да заема твоето място?
— Да, след собствената си смърт, когато и да настъпи тя. Не искам сегашния ти живот, а само задгробния.
— Задгробния ми живот…
Ейрадис сбърчи чело и се помъчи да си спомни времето, прекарано в Дълбоките поля. Беше… Не беше… Не бе точно… Не можеше да си представи как е или не е било, освен че я е имало. Същността й не беше преставала да съществува.
— Съгласна съм — сложи край на размислите си тя. — След смъртта си, когато и да е тя, ще заема твоето място като кониак.
— Така да е — каза виещата жена и с тези думи Ейрадис осъзна, че няма връщане назад — някакво копринено въже се бе увило около нея и я привързваше към съдбата й също толкова здраво, колкото призрачният кръстоносец беше привързан към веригата си.
— А сега ми разкажи какво знаеш за плановете на Смъртта. Кажи ми защо виеше за мен и моите мъже.
— Ти замръзваш — рече кониак и Ейрадис усети, че наистина е така. — След като направи толкова много, за да спасиш сина си, не трябва да го излагаш на риск още преди да се е родил. Влез вътре, нахрани се и пийни нещо. Когато останеш сама, ще дойда да поговорим.
— Но…
— Край… — пронизително извика виещата жена, изчезна и остави след себе си само ехото в скалите.
— Призраци — каза Ейрадис на глас. — Последната дума винаги е тяхна. Всъщност може би така трябва.
— Искаш ли още малко задушено, скъпа? — вдигнал черпака над купата, попита Джон.
Ейрадис се засмя.
— Вече изядох две порции, Джон, две порции задушено, резен пресен черен хляб и парче мек чедър. Аз просто съм бременна, не се угоявам за панаира.
Той остави черпака и също се засмя. После премести стола си, седна до нея и я прегърна през рамо.
— Излишно се суетя, така е — каза Джон, — но се тревожа за теб. Това не е обикновена бременност. Искам да не си лишена от нищо.
— Благодаря ти, Джон. Зная го.
— И не съм сигурен, че за теб и бебето е добре да обикаляш навън на студа. Голямата сцена не ти ли стига, за да се наслаждаваш на гледките?
— Не, във Вирту не се чувствам в безопасност, Джон. Не зная какво е направила господарката на Дълбоките поля, когато ме върна, но се страхувам, че може да промени решението си. Най-добре да не се мяркам излишно пред очите й.
— Голямата сцена е по-скоро Верите, отколкото Вирту, Ейрадис. Тя представя външния вид на Вирту, без да проектира същността в програмата. Можеш да й се наслаждаваш, без да участваш в нея — не е нищо повече от красив тапет.
— Зная, Джон, зная. И все пак съзнанието на господарката на Дълбоките поля се простира в цяла Вирту, даже когато не осъществяваме прехвърлянето. Не, предпочитам да избягвам Вирту, освен ако не си с мен — а може би дори тогава.
— Както кажеш, скъпа.
Думите му прозвучаха безизразно, но Ейрадис усети, че я иронизира, сякаш внезапно са й се дояли кисели краставички или сладолед с манго.
— Ами тогава, Ейра, щом не мога да очаквам да се пазиш от студа, искаш ли да се преместиш някъде на по-топло? Бих могъл да те посещавам често. Бих дошъл заедно с теб, но имам нужда от оборудването, което монтирах в замъка.
— Не, Джон. Не искам да те оставям. И без това те виждам достатъчно рядко. Поне ми позволи нощем да усещам топлината ти до себе си.
— Прекалено самотна ли се чувстваш, Ейра?
— Не, обич моя. Намерих с какво да се занимавам. И все пак всичко ще загуби привлекателността си, ако не очаквам компанията ти вечер.
— Обичам те, Ейра. Може невинаги да го проявявам, но те обичам… повече, отколкото мога да го изразя с ДУМИ.
Отговорът й не беше словесен, но му достави наслада и Джон се върна в кабинета си с един час по-късно, отколкото имаше намерение, усмихнат и сгрян от мисълта за смеха й.
Ейрадис сама разчисти масата от обеда (Дак ръководеше роботите, които по заповед на Донърджак разтоварваха сандъци с електронно оборудване) и тази проста задача й достави удоволствие. Когато всичко бе подредено, отиде в салона и пъхна в огъня нова цепеница. Въпреки че зимата отстъпваше мястото си на пролетта, замъкът оставаше студен. Тя си взе книга, настани се на един от столовете и положи всички усилия да забрави, че чака да види дали кониак ще дойде при нея. Беше й хрумнало, че духът може да я обвърже с нейната страна от уговорката и после с неохота да изпълни своята.
Безпокойството й обаче бе напразно, тъй като едва успя да прочете две страници, когато пламъците на огъня заподскачаха, вятърът навън заблъска стъклата и ето че стройната бледа фигура на виещата жена седеше на стола до камината.