— Да, затвори я, Войт, но недей я заключва.
— Слушам.
Роботът протегна механична ръка и вратата се затвори с изскърцване и глух екот, от които я полазиха приятно възбуждащи тръпки. Докато чакаше очите й да привикнат със светлината на лампите, Ейрадис видя, че всеки от трите призрака излъчва бледо синкавобяло сияние. Никога не бе забелязвала този ефект. От друга страна, до този момент не се бяха срещали на толкова мрачно място.
— Толкова е тъмно — прошепна тя.
— Да — съгласи се призрачният кръстоносец.
Виещата жена не каза нищо и ги поведе напред. Ейрадис я последва, изненадана от суеверния страх, който я изпълни. Мракът, грубият камък, мирисът на мухъл и морска сол събуждаха спомени, за които много отдавна не се беше сещала. Тя се съсредоточи върху настоящия момент — хрущенето на пясък и скала под краката й, лепкавата каменна стена, до която бе допряла пуловера си, досадните капки вода, които падаха от тавана и се стичаха по носа й — и споменът изчезна, заедно със страха й.
Ейрадис бавно следваше кониак по тунелите. Те лъкатушеха и се пресичаха толкова често, че не можеше да е сигурна на какво разстояние от замъка са се отдалечили — и дали изобщо са напуснали границите му. Понякога подземието се разширяваше, за да се превърне в малка пещера, и тогава тя нареждаше на Войт да се издигне към тавана и да освети цялото пространство.
В тези пещери откриваше различни неща: стари бутилки, остатъци от свещи, ръждясала кутия машинно масло, два строшени, захвърлени един до друг меча, парцалена кукла — шевовете на лицето й все още разкриваха кривата й усмивка. Ейрадис дори не докосваше повечето от тези находки, но прибра куклата в джоба си, тъй като не можеше да понесе мисълта да я остави самотна в мрака.
Времето загуби всякакво значение. Призраците се носеха край нея почти без да разговарят и обикновено разменяха по някоя дума само помежду си. Когато минеше покрай собствените си отпечатъци в пясъка, тя се чудеше преди колко време ги е оставила. Можеше да е само преди минути или пък преди векове. Накрая усети солен вятър и той я изтръгна от съня, в който беше блуждала.
— Откъде идва този вятър? — каза тя и собственият й глас й прозвуча странно.
— При отлив една от пещерите нататък излиза към морето — отвърна кониак. — Искаш ли да я видиш?
— Да.
Свежият вятър разнесе мъглите в ума й и Ейрадис закрачи по-енергично. Светлината на призраците отслабна, когато завиха зад поредния ъгъл и навлязоха в пещера, по-голяма от всички до този момент. Дължината й бе трийсетина метра и по-голямата част от пространството заемаше подземен басейн с ромбовидна форма. Брегът откъм тях беше чакълест. Отвсякъде другаде го заграждаха скали, освен тясна ивица светлина от отсрещната страна.
— През онзи отвор може да влезе лодка — замислено рече Ейрадис. — И ако знаят пътя през пещерите, пътниците й биха могли да проникнат в замъка.
— Да — потвърди призракът със завързаните очи. — Този път беше известен още по мое време, известен И понякога използван за дребна контрабанда, друг път с по-тъмни цели.
— Чудя се дали Джон го знае.
— Моля за извинение — каза кръстоносецът, — но се съмнявам. Господарят не показва да му е известен, а селяните отдавна са забравили за съществуването му. Замъкът толкова дълго беше само купчина камъни.
— Непременно трябва да му го покажа. Може да го развесели. Надявам се, че ще намеря обратния път.
Отгоре се разнесе гласът на Войт:
— Господарке, записал съм всичко, в случай че по-късно пожелаете да разгледате маршрута ни. Спокойно бих могъл да разпечатам карта.
— Отлично. Я ми кажи, видеозапис ли си направил, или просто си следил напредването ни?
— Записвах изминатото разстояние и посоката. По-добре ли щеше да е, ако бях направил видеозапис?
— Не, Войт, постъпил си много добре. Просто се чудех дали призраците се виждат на запис.
— Предполагам, че не, господарке. Самият аз едва долавям присъствието им, при това главно заради аудиоинформация, която не може да се обясни по никакъв друг начин. Тъй като не ги регистрирам с оптичните си рецептори, трябва да заключа, че няма да бъдат записани и от видеокамера.
— Много интересно.
Ейрадис закрачи по брега. Виещата жена се понесе до нея. Въпреки че селяните бяха забравили за съществуването на пещерата, водата носеше следи от присъствието им: парчета рибарска мрежа, счупена шамандура, полуразпаднала се обвивка от шоколад. Сред плаващите останки имаше и по-стари неща, датиращи отпреди строгите закони за рециклиране от миналия век. Някои от бирените кутии и бутилки от безалкохолни напитки спокойно можеха да имат стойност като антики — Ейрадис беше виждала такива неща в антикварните магазини по целия свят. Може би по-късно щеше да събере няколко и да провери цената им в каталозите.