— В тези пещери има нещо повече, отколкото ми показваш — обърна се тя към кониак. — Убедена съм.
— Какво те кара да смяташ така?
— Предчувствие, нищо повече. Предчувствие и навярно присъствието на призрака със завързаните очи. Нямаше да е тук, ако всички тези тунели водеха само до малки пещери и стар контрабандистки път.
— Логично. Ами ако ти кажа, че си права, че има още нещо?
— Ще те помоля да ми го покажеш.
— Даже да е опасно ли?
— Това все пак е моето подземие. Трябва да зная какво има в замъка ми, нали?
— Мнозина господари и господарки на този замък са легнали в гроба, без да знаят какво крият тунелите.
— Моля те най-любезно. Това сигурно е важно.
— Навярно е така, след като го споменаваш. Това механично създание вече знае за подземията повече от мнозина, които са се опитвали да ги проучат. Всички са склонни да подценяват сложността му.
— Интересно. Това означава ли, че ще ми покажеш тайните?
— За да се опиташ да ги откриеш с твоите механични помощници ли? Чудя се обаче дали те са в състояние да открият онова, което бих могла да ти покажа аз. Но трябва да разбереш, че готовността ми да те водя не намалява потенциалните опасности.
— Разбирам… и въпреки това продължавам да съм заинтригувана.
— Пътят може да се открие само при пълнолуние.
— Пълнолунието току-що отмина!
— Съжалявам, но това е задължително.
— Тогава ще трябва да почакам. След месец ще съм малко по-тромава, но това определено няма да ме задържи в покоите ми.
— Тогава ще уредя всичко. Ако е възможно, ще те заведа.
— Почакай!
— Да?
— Ще те видя ли пак преди пълнолунието?
— Наистина ли искаш? Говори се, че моето присъствие е лоша поличба.
— Мислех, че това се отнася само за воя ти.
— Хората често бъркат едното с другото.
— Да, бих искала да се срещаме. Можем да продължим да проучваме обикновените страни на тези подземия. Или… ти прояви интерес към книгата, която четях. Мога да ти чета, ако самата ти не си в състояние.
— Съблазнително. Материалните неща са уморителни. Да, много бих искала.
— А аз бих се радвала на твоята компания. Ти и другите призраци сте способни да обсъждате някои метафизични въпроси, които не разбира дори Джон — а проблемите на живота и смъртта извънредно ме интересуват. Колкото и да се мъча да забравя, нещо от Дълбоките поля продължава да е с мен. Искам да се избавя от него преди да родя бебето.
— Философски разговори и книги. Да, звучи привлекателно. Сигурна съм, че към нас ще се присъединят и други. Кръстоносецът е проста душа, каквито са повечето от приятелите му, но сред призрачните обитатели на замъка има и такива, които биха се радвали на спокойния разговор.
— Отлично. Хайде да се срещнем някой от следващите следобеди. Опитвам се да пазя вечерите си за Джон.
Виещата жена се завъртя и я погледна. Сиво-зеленият й поглед проникна през веселите нотки, с които беше споменала за съпруга си.
— Страхуваш се, че те пренебрегва, нали, Ейрадис? Боиш се, че тук във Верите си загубила нещо от любовта му. Така ли е?
— Да — едва доловимо промълви тя.
— Джон д’Арси Донърджак те обича също толкова силно. Повярвай ми, ако изобщо можеш да вярваш на същество с репутация като моята. Той дълбоко съжалява за сделката, която е сключил с господарката на изгубените, за да те върне обратно. Вече я помоли да приеме нещо друго в замяна на детето ви. Господарката на Дълбоките поля отказа. Голяма част от работата, която Донърджак върши, цели да попречи на Смъртта да си поиска дължимото.
— Защо не разговаря за това с мен?
Призрачният кръстоносец с дрънчене се приближи до тях. Веригата му изглеждаше по-здрава отпреди и като че ли още повече затрудняваше движенията му.
— Защото, моме, той е мъж и има глупава мъжка гордост. Страхува се, че ще го укоряваш за онова, което е сторил, и не иска да те плаши. Но изобщо недей се съмнява, че те обича, теб и мъничката рожба под сърцето ти.
— Джон…
Ейрадис застана на колене и вдигна няколко бутилки от брега.