— Откровение ли, братко Дейвис?
Гласът го сепна, все едно че бяха плиснали в лицето му кофа вода. Мъжки глас, силен, дълбок, с насмешливи нотки. Идън се поколеба. Не знаеше дали отново да падне на колене, или да се изправи напълно. Краката му се плъзгаха по гладкия мраморен под и той не успя да, направи нито едното, нито другото. И щеше да се строполи по задник, ако не го бяха подхванали.
Внезапно се озова лице в лице с едър червенокос мъж — навярно около трийсет и пет годишен, макар че в тази виртформа можеше да е на всякаква възраст. Лунички покриваха чипия му нос, светлосините му очи бяха заобиколени с мрежа от бръчки, които говореха, че прекарва много време на открито. Носеше проста черна памучна роба, напомняща на японска хакама.
— Аз… хм… Благодаря — успя да изрече Идън.
— Моля. Аз съм Рандал Келси. Елате, седнете на тази пейка.
Идън се подчини. Келси спокойно се настани на едно от стъпалата, водещи към светилището, и се облегна на парапета на олтара.
— Изглеждахте така, сякаш ви е проговорил някой от боговете, братко Дейвис — след малко каза той.
— Аз… — Идън се овладя преди да признае действителната причина за слабостта си. — Изведнъж осъзнах невероятното значение на случилото се. Преди сестра Звездата на Ищар да ме остави сам да се моля повече мислех как ще издържа изпитанието и се страхувах, че дарбата ще ме напусне. После всичко свърши и разбрах…
Той нарочно остави изречението недовършено.
— Разбрали сте, че сте били докоснати от божественото и че боговете са ви превърнали в нещо, каквото преди не сте били.
Рандал Келси замълча и накрая Идън започна да се чуди дали не очаква от него да му отговори, но дори да беше така, моментът вече бе отминал. Той продължи да чака и в параклиса влетяха три крилати змии. Те се понесоха пред Келси и червенокосият им каза думи, които Идън не разбра.
Всяка от змиите не надхвърляше по големина червеите, които Идън беше изравял като малък в зеленчуковата градина на майка си, за да ги използва като примамка за риба. Дали някога бе улавял нещо? Помъчи се да си спомни, но успя да си представи само подпухналите розови гадинки, които се гърчеха на кукичката му, неестествено чисти от водата в потока.
— Вярвате ли в боговете, Иманюъл Дейвис?
Идън подскочи, когато гласът го откъсна от спомените. Дали не беше задрямал? Сега змиите пърхаха пред лицето му и люспите им блестяха като скъпоценни камъни. За миг му се стори, че въпроса е задала една от тях.
— Вярвате ли в боговете, Иманюъл Дейвис? — повтори Келси.
— Повече от всякога.
— Повече от нищо може пак да е нищо.
— Така е. — Идън реши, че в този случай ще е най-добре да е искрен. Учителите му вече знаеха, че често задава въпроси. — Ако ме питате дали вярвам конкретно в Енлил, Енки, Ищар и всички останали, ще ви отговоря така: вярвам, че съществуват божества, които намират тези имена и съответните им образи за също толкова удобни, колкото и всички други. Но ако ме питате дали вярвам, че са идентични с божествата, които са били почитани в зората на писаната история в Плодородния полумесец, ще трябва да отговоря отрицателно.
— Разбирам. Ерес?
— Предпочитам да го наричам метафизическо предположение. Във всеки случай, вярата ми не противоречи на учението на Църквата. Дори в първите уроци ни учеха, че формата и името са метафори за нещо по-основно.
— Така е, но какво ще кажете за вярата?
— Вярата е даденост — тя не може да се научи. Поне така винаги съм смятал. Вместо нея предлагам почит.
— Придобиването на виртсила не промени ли мнението ви за божествеността на онези, които Църквата на Елиш боготвори?
— Никога не съм твърдял, че се съмнявам в божествеността, а само, че се съмнявам в идентичността на божествата, които почитаме тук, и онези от древността.
— Да, разбирам.
Келси се почеса зад ухото. Облегнатото му на парапета тяло неустоимо напомняше на Идън за фермер, който си почива до селска ограда. Трябваше му само лула от царевичен кочан и сламена шапка. И все пак небрежната му поза не накърняваше величавостта на параклиса, нито свръхестествеността на наблюдаващите го змии. Нещо повече, естествеността й дори подчертаваше останалото.
Въпреки липсата на златна корона или скъпоценна митра Идън инстинктивно разбираше, че се намира в присъствието на висш жрец, който може да нареди да изключат захранването на прехвърлящата му кушетка, затова реши да претегля отговорите си с извънредно внимание.