— Напомня ми за лъчистата мъглявина — каза тя на спътниците си, когато се върнаха в салона й и тя се настани сред меките възглавнички на килима пред камината. В ръката си държеше чаша топъл сайдер. — Но в лъчистата мъглявина няма никаква злоба. Нея просто я има — изкривяване, което показва, че е дошъл краят на прога. Това беше…
Ейрадис потръпна и замълча. Макар че в стаята успокоително миришеше на познати подправки, на огън и лимоново масло, с което роботите лъскаха антиките, тя се чувстваше като запратена в бездънна бездна, също като след докосването на лъчистата мъглявина във Вирту — макар че Джон силно я бе притискал към себе си, тогава тя се беше превърнала в нищо.
— Трите нощи на пълнолунието изтекоха, Ейрадис — каза кониак, — и до следващото няма смисъл да се връщаме на онези места. Стражът, когото видя, не може да проникне в замъка Донърджак. Мястото му е в Призрачните земи. Ти си в безопасност — и повярвай ми, въпреки че имам изгода от това, аз няма да те отведа на смърт. След всички тези безкрайни векове вече нямам вкус към предателството.
— Да, защото си предала баща си.
Ейрадис се поизправи. Беше стигнала до прекрасен период от бременността си — обгръщаше я сияние, което се излъчваше от кожата и очите й, косата й се спускаше по-дълга и гъста, отколкото във Вирту. Нямаше я и тромавостта — бе намерила равновесие около растящото си бебе и се движеше с особено изящество.
— Предадох го, при това съвсем не без да искам. — Финото лице на кониак изглеждаше властно. — Майка ми беше умряла няколко години преди това и той очевидно се канеше да се ожени повторно. Роднините от майчиния ми клан не го искаха, нито пък аз. Те ми говореха, намекваха за плановете си и макар че не вдигнах ръка срещу баща си, извърнах глава, когато разбрах, че идват за него.
— Знаеше ли, че искат да го убият?
— Подозирах.
— И това беше достатъчно?
— За какво?
— Да те превърне във виещата жена.
— Трябва да е било, щом сега съм такава.
— Каквато ще бъда и аз.
— Съжаляваш ли за решението си?
— Не.
През седмиците след разговора с Парацелз Донърджак работи толкова съсредоточено, че едва не отказа обаждане от Рийз Джордан.
— А, Рийз. Извинявай, извинявай. Съвсем се бях отвлякъл.
— Вкараха ме в работен порядък — съобщи другият. — Готов съм да ти помогна.
— Радвам се да го чуя. Ще рискувам и ще ти пратя всичките си бележки по проблемите, с които се занимавам напоследък.
— Чудесно. Когато ги прегледам ли ще разговаряме?
— Да. Ако се случи нещо, направи с тях каквото искаш.
— Какво може да се случи?
— Ще приложа и извадки от дневника ми. Мисля, че така ще получиш достатъчно пълна представа. Радвам се, че си във форма.
Донърджак прекъсна връзката и се върна на работа.
Докато луната се смаляваше и отново растеше, Ейрадис често се връщаше в тунелите. Понякога взимаше със себе си Джон. Двамата си устроиха пикник и тя му показа, пещерите, подземното езеро, захвърлените на земята мечове. (Той се съгласи с нея, че трябва да ги оставят там. Дори измислиха история как са се озовали на това място, като се смееха и постоянно прибавяха фантастични подробности.)
Но не му показа мястото, което водеше към Призрачните земи. Беше изпитала смелостта си и отиде там, но не откри нищо друго освен сляп тунел. Сондите на Войт не регистрираха отвори, нито скрити кухини.
После се опита да престане да мисли за загадката и много предпазливо намекна на Джон, че се чувства самотна. Той започна да отделя повече време от работата си и двамата често се отправяха на пътуване. Тъй като не искаха да ги подлагат на повече проверки от необходимото, избираха уединени места — Лох Нес, Вилата на гълъбите, Британския музей. Ако имаха желание, навярно спокойно биха могли да посещават някога оживените курорти, защото развитието на Вирту бе нанесло тежък удар върху обикновената туристическа индустрия. Но както и през медения си месец, те предпочитаха места, където нямаше да им задават въпроси и където можеха да се наслаждават на гледките и един на друг.
Луната през прозореца на салона отново беше почти пълна.
— Още колко дни остават? — попита Ейрадис.
— Докато се отвори лунният портал ли? Навярно два — отвърна кониак. — Отново ли искаш да опиташ?