— Да.
— Добре. Разговарях с някои от другите. Дамата от галерията ми каза заклинание срещу стража. Появило се е след моето време, но може би ще подейства. Кръстоносецът и затворникът със завързаните очи настояват да дойдат с нас.
— Нямам нищо против. Дори съм трогната.
— Ти им харесваш, Ейрадис. Всички те харесваме.
— Ами Джон?
— Той е нещо друго. Не че не го харесваме, ни най-малко, но Донърджак е смъртен. Ти не си.
— Заради Дълбоките поля ли?
— Да, но не само това. Миналото ти във Верите — Русалката под седемте танцуващи луни, Ангелът на изгубената надежда, — ти си легенда, също като всички нас. Това ни прави нещо като роднини.
— Джон също е легенда — във Вирту, разбира се.
— Може и да е така, но той няма представа за легендата, познава се като Джон д’Арси Донърджак, човек с огромни постижения, да, но въпреки това просто човек. Известна ти е променливата форма на митичността.
— Странно. Всъщност никога не съм се замисляла за това. Във Вирту има толкова много други като мен.
— Но не и във Верите.
— Не. Имаш право. Тези Призрачни земи, към които водят тунелите… какво представляват?
— Мит, предполагам, но съвсем истински, напълно материален мит, също както съществуването на стража, когото зърна, не е възможно и в същото време е още повече възможно, защото не е възможно. Ето такова е това място.
— Когато настане пълнолуние, пак ще опитаме да идем там. Ще ме научиш ли на заклинанието?
— Хайде Да открием дамата от галерията. Тя каза, че лично ще те научи.
— Чудесно. „Да вървим тогаз, ти и аз…“
— „Дорде връз небето вечер възляга…“
— „Като пациент, упоен върху маса…“
Двете се разсмяха и излязоха.
Въоръжена със заклинанието на дамата от галерията и с лампата си и окуражавана от присъствието на призраците, Ейрадис се спусна в пещерите в първия ден на пълнолунието. Макар че, строго погледнато, луната щеше да е пълна едва вечерта, виещата жена й каза, че си струва да опитат, защото „в това отношение външните признаци имат най-голямо значение“.
Войт ги следваше и осветяваше с лъча си влажната скала, но призраците бяха изразили съмнение, че роботът ще е в състояние да проникне в Призрачните земи.
След като мина през вече познатия лабиринт от подземия, групата стигна до съответния тунел. На пръв поглед той както винаги завършваше с плътна скала, но когато се приближи, за да разгледа стената, кониак се завъртя към Ейрадис с доволна усмивка.
— Изключи лампата, Ейрадис, и заповядай на Войт да направи същото, после ми кажи какво виждаш.
Ейрадис се подчини и докато изключваше фенера на каската си, лъчът на робота угасна. Синкавобялото сияние на трите призрака освети кръгло пространство, което изглеждаше по-тъмно от камъка наоколо и оставяше впечатление за дълбочина.
— Това е портал, но е различен от миналия път. Изглежда по-отворен.
— Имаме късмет — отвърна кониак. — Стража го няма. Бързо, влизай вътре.
— Аз ще тръгна пред нея — каза кръстоносецът и хвана веригата си в ръка — и ще осветя тунела.
Ейрадис погледна назад към робота.
— Виждаш ли нещо, Войт?
— Нищо, господарке.
— Тогава трябва да останеш и да пазиш тук до завръщането ни.
— Както желаете.
Тя наведе глава и влезе през кръглото пространство, като се движеше бързо, за да не загуби кураж. Останалите два призрака я последваха.
Мястото, на което се озоваха, можеше да се намира на собствения им остров, защото в далечината се виждаха осеяните със скали плажове и разбиващите се в тях вълни, също като на Норд Минч. Тук обаче нямаше нито село, нито замък. Над всичко наоколо се извисяваха няколко гранитни монолита и макар че четиримата бяха тръгнали предиобед, слънцето потъваше на запад. Чуваше се далечен ромон на река и жален писък на гайди.
Ейрадис се завъртя към спътниците си и понечи да попита накъде да тръгнат, но видът им я накара да замълчи. Въпреки че беше виждала всички призрачни обитатели на замъка Донърджак да се проявяват в повече или по-малко плътни форми, в тях винаги оставаше нещо нематериално. Сега обаче тя не можеше да ги различи от обикновени хора.
Призрачният кръстоносец все още носеше дрипите и веригата на глезена си, но кожата му бе мазна, а брадата му по-рядка. В основата на носа му минаваше тънък бял белег, но Ейрадис не вярваше, че това е раната, причинила смъртта му. Дългата роба на призрака със завързани очи се беше превърнала в свещеническо расо и по-рано неясният знак на гърдите му се оказа резбован дървен кръст.