Красотата на кониак тук изглеждаше по-човешка — устните й бяха по-пълни, очите й грееха, косата кимаше цвят на зряло жито. Изчезването на сребристото й сияние може би малко я бе лишило от прелестта й, но въпреки това виещата жена беше разцъфнала — бяла роза вместо съвършена, но неразтворена пъпка.
— Вие… всички сте се променили.
— Ние съществуваме във Верите като легенди, а на това място легендите са живи.
— Виж камъните — каза призракът със завързани очи, като вдигна ръка и свали превръзката си. — Те се движат и смачкват онези, които се изправят на пътя им. Така намерих края си.
— Но ти… — рече Ейрадис. Струваше й се странно да срещне тъмнокафявите му очи там, където преди бе свикнала да вижда парче бял плат. — Ти си облечен като християнски свещеник. Ясно ми е, че не разбирам много тези неща, но Призрачните земи ми се струват по-древни от християнството. Как си се озовал тук?
— Баща ми последва обичая на онова време и тъй като не можеше да намери работа на всичките си синове, ме прати — аз бях проявил известна дарба за четене и смятане — да уча за свещеник. Успешно завърших образованието си и след ръкополагането ми се завърнах у дома. И всичко щеше да е наред, ако не беше гордостта ми…
— Уф, пак тази гордост — изпъшка кръстоносецът.
— Хвалех се със свещеническия сан и образованието си пред по-неграмотните си братя. След време на тях им дойде до гуша и едно пълнолуние около пролетното равноденствие ме доведоха на това място. Завързаха ми очите и ми казаха да използвам знанията си, за да намеря обратния път. Излишно е да споменавам, че не успях, и когато се насочиха към реката, за да пият вода — както правят два пъти годишно, — огромните камъни ме смачкаха.
Ейрадис погледна към монолитите със скептична почтителност.
— Каква ужасна участ. И после си се озовал в замъка, така ли?
— Точно така. Нещо продължава да ме задържа там — макар да ми се струва, че вече съм получил достатъчно наказание за арогантността си.
— Уф, гордост… — Този път кръстоносецът сниши глас, но свещеникът го чу и го изгледа изпод вежди.
— Чувам гайда. Преди не бях сигурна, но сега пищят по-високо — каза Ейрадис само за да предотврати сблъсъка между двамата. — Но не мога да разбера откъде идва звукът. Мести се всеки път, щом ми се стори, че го чувам от определена посока.
— Искате ли да се спуснем до брега? — попита свещеникът. — Гайдарят не е при водата и оттам ще е по-лесно да определим посоката.
Всички се съгласиха и тръгнаха към океана, кръстоносецът отпред, понесъл веригата си в ръка, дамите по средата и свещеникът накрая.
Сега, след като беше свалил превръзката си, Ейрадис виждаше, че е красив мъж — с орлов нос и арогантно лице, въпреки свещеническата якичка. Погледът му неуморно се плъзгаше по хоризонта и той държеше дясната си ръка така, сякаш очакваше да открие на пояса си меч. Несъмнено негодуваше, че са го принудили да стане свещеник, след като във вените му кипеше кръв на воин. Накрая стигнаха на брега, но и оттам не успяха да определят къде е гайдарят.
— Музиката кара сърцето ми да пее — извика кръстоносецът. Сините му очи хвърляха искри и той вече не ходеше изгърбен. — Прекрасна бойна мелодия!
— Но къде е гайдарят? — попита Ейрадис. — След като гайдата се чува толкова добре, трябва да е някъде нависоко, но виждам само голи скали.
— Хайде да идем да погледнем — предложи кръстоносецът. — Ние с този момък. Банши може да ти прави компания и така ще си в много по-голяма безопасност, отколкото да се катериш по скалите.
— Ами ти как ще се движиш с тази верига? — попита свещеникът. — Тези височини са доста опасни. Никога не са ме наричали страхливец, но канарите може да си ме спомнят.
— Мисля, че няма да има проблеми — отвърна кръстоносецът. — Ти тръгни по долния път, аз ще тръгна по горния…
Той прехвърли веригата си през ръка и закрачи към скалите. Смехът му се сля с писъка на гайдата. Другият го последва. Ейрадис и виещата жена продължиха да оглеждат възвишенията откъм брега. Вълните ближеха подметките на обувките им и ги пръскаха с пяна.
— Онова там къща ли е? — след известно време попита Ейрадис. — Прилича ми на къща, само че допреди малко я скриваха онези канари.