— Пет следобед, господарке. Кухнята е определила вечерята за шест и половина.
— Тогава трябва да ида да се приготвя. — Тя замислено свъси вежди. — Войт, моля те, потърси в инфобанките името Улфър Мартин д’Амбри.
— Разбира се.
По-късно Ейрадис вечеря с Джон. Разговаряха за работата му и за нейните проучвания (макар че тя не сподели за последната си експедиция, защото не знаеше как да му обясни, докато не научи повече). Докато двамата подреждаха пъзел, предназначен за бебешката стая, Войт дискретно й съобщи, че не е успял да открие данни за Улфър Мартин д’Амбри.
На другия ден Ейрадис и кониак (но без кръстоносеца и свещеника) отново се спуснаха в тунелите. Въпреки че луната вече бе пълна и ясно виждаха отвора на портала, някаква сила го препречваше. Когато опитаха да преминат, зърнаха мрачния страж точно отвъд преградата.
— Лунният портал е затворен за нас — каза виещата жена — Призрачната земя отказва да ни допусне. Случвало се е и преди.
— Спомням си, че ми спомена за това — отвърна Ейрадис, — но ми се струва странно, че днес не можем да влезем, след като едва вчера бяхме там. Защо да не опитаме да отстраним стража с помощта на заклинанието на дамата от галерията?
— Бихме могли, но даже да се получи, заклинанието няма да се справи с преградата.
— Имаш право. Предлагам да опитаме утре и ако не стане, да изчакаме до следващото пълнолуние.
— Както желаеш.
— Изглеждаш ми разколебана, Хедър. Не искаш ли да разбереш?
— Какво да разбера?
— Какво представлява онова място.
— Това са Призрачните земи и винаги са си били такива. Новото име не променя нищо.
— Да, но…
— Но нищо, скъп мой Ангел на изгубената надежда. Трябва много да внимавам, освен ако не искаш да заемеш мястото ми по-рано, отколкото възнамеряваш.
— Да внимавам ли?
— Господарката на Дълбоките поля има свободен достъп до всички места във Вирту. Наистина ли искаш да се срещнеш с нея? Съпругът ти прояви желание да се откаже от своята част от сделката им. Какво може да попречи на господарката на изгубените да те вземе за заложница и така да получи своето?
— Права си. Мислила съм за тази възможност. Просто имам много въпроси за Улфър Мартин д’Амбри и Лидия.
— Разбирам. Аз също, но нека не забравяме за предпазливостта.
Ейрадис допря ръка до корема си, намръщи се и се завъртя с гръб към тъмната скала, като се чудеше дали наистина е забелязала проблясък в зоркото око на стража.
Разхождаха се по полята на Верите. Замъкът Донърджак оставаше далеч зад тях.
— Джон, защо дойдохме чак тук? — попита Ейрадис.
— За да избегнем уредите ми, някои от които могат да се използват срещу мен — отвърна той.
— От кого?
— Конкретно от някой, който ме принуди да сключа жестока сделка.
— О.
— Да. Спомените ти от онова време наистина трябва да са много странни.
— Така е. Но не разбирам какво имаше предвид, когато говореше за машините.
— Търся начин да й попреча да получи своя дял.
— Невъзможно — отвърна тя. — Няма начин да изключиш смъртта от живота.
— Самата смърт като явление, не. Но може би Смъртта като олицетворение — каквото и всъщност да представлява. Имам някои идеи за ефект на полето. Отначало просто исках да разработя защита срещу евентуално проникване през Голямата сцена. Сега обаче ще проверявам абсолютно всички данни, които проникват с електромагнитния спектър в замъка Донърджак. Ще ги наблюдавам и записвам. Ще съставя огромен списък. И всичко неканено ще бъде спирано. Просто спирано. Тогава тя няма да е в състояние да грабне първородното ни дете и да избяга.
— Ами ако използва подставено лице?
— Ако е физическо, ще го третираме като всеки друг. Ако е нещо различно, струва ми се, че първо ще опитам статично електричество. После може би лазер.
Ами ако някой наистина пострада?
— Океанът е голям, студен и дълбок.
— Спомням си музиката. Спомням си Трона от кости. Отчасти и обратния път. Кога ще инсталираш защитата?
— Основната система вече е монтирана, но се нуждае от грижлива настройка. Да речем, още няколко седмици.
— Добре ли се чувстваш?
— Много добре. Нашият син също, ако се съди по салтата, които прави.
— Не се изтощаваш прекалено с работа, нали?
— Не, скъпа. Внимавам.