— Чудесно. Ще се връщаме ли вече?
— Добре.
През следващия месец нямаше никакви експедиции. Ейрадис се разболя от грип и трябваше да пази леглото. Разтревоженият й съпруг и медицинското устройство се грижеха за нея. Тя бързо се възстанови, но не навреме за отварянето на лунния портал.
Когато заедно с призрачните си приятели се спусна в пещерата, Ейрадис вече вървеше като бременна жена, изпъчила напред наедрелия си корем. Макар да не казваше нищо, тя знаеше, че ако и този път не успеят, няма да прави повече опити до раждането на сина си.
— Преградата е изчезнала — съобщи призрачният кръстоносец, който беше настоял да мине пръв. Ейрадис остана с впечатлението, че кониак го е укорила за бягството му от Улфър Мартин д’Амбри.
— Ами стражът? — попита Хедър.
— Не зная.
— Тогава да вървим — каза Ейрадис — и да се справим с него, ако го видим.
— Да.
Кръстоносецът вдигна веригата си, мина през портала и изчезна. Хедър бе втора, после Ейрадис и накрая свещеникът. Той свали превръзката си веднага щом се озоваха оттатък.
— Защо можеш да я сваляш тук, но не и в замъка? — попита Ейрадис.
— Тук повече ме е страх — просто отвърна призракът. — Особено тук. Странно, календарът в тези земи не е като в познатите ни полета — защото пълнолунието и равноденствието винаги съвпадат…
— У дома равноденствието е по-рано.
— А тук при пълнолуние по време на равноденствие изправените камъни отиват на реката да пият вода.
— Трябва да внимаваме — каза виещата жена. — Не забелязвам канарите да се движат. Може би трябва да чакат изгрева на луната.
„Или пък искат да ни хванат в капан“ — помисли си Ейрадис, но не каза нищо.
Защото земята наистина не изглеждаше гостоприемна. Пъпките на прещипа бяха един от малкото признаци за настъпването на пролетта. Пейзажът беше усоен и сив. Небето бе ниско и толкова мрачно, че загубиха представа кое време на деня е. Докато си помагаха един на друг и търсеха най-безопасния път сред скалите, четиримата спътници почти не разговаряха.
— Този път няма гайда — каза свещеникът и нервно погледна към небето, където ги следваше ято гарвани.
— Да, а и тези гарвани като че ли са ни харесали.
— Да.
Дворът на къщата пустееше. Нямаше ги дори кокошките, гълъбите и котката. Саксиите на прозорците бяха празни и зелените капаци бяха затворени. Вятърът бе навял листа и папратови клонки. По настланата с мидени черупки алея имаше дълбоки следи от влачене на нещо тежко, навярно мебели.
— Пренесли са се — излишно отбеляза Ейрадис.
— Веднага след предишното ни посещение, предполагам — прибави Хедър. — Дали Улфър Мартин д’Амбри се е уплашил да пусне Джон д’Арси Донърджак в задния си двор, или причината е друга?
— Едва ли ще разберем — отвърна Ейрадис. — Искам да поогледам наоколо, да видя дали не са оставили бележка. После ще се върнем у дома. Заболяха ме краката.
Бележка нямаше. През един от капаците, който вятърът беше отворил, успяха да видят, че мебелите са покрити с чаршафи и че килимите са навити на рула. С помощта на свещеника кръстоносецът отново затвори капака и го завърза с връзка за обувки.
— Колко странно — каза Ейрадис, докато ги наблюдаваше. — Амбри и Лидия се отнасяха към това място така, сякаш е истинско — а не виртсайт.
— То си е истинско — упорито отвърна виещата жена.
— Знаеш какво искам да кажа — рече Ейрадис и малко тромаво се настани на една пейка в изпотъпканата градина. — Може би имат намерение някой ден да се завърнат. Ще им оставя бележка, че сме се отбили.
Бележката й беше съвсем кратка:
„Амбри и Лидия,
Отбихме се да ви видим и открихме, че сте се пренесли. Надявам се, че сте добре, където и да сте отишли. Най-добри пожелания за бебето.
Тя сгъна листа на три и го пъхна под тежката дървена врата. Един от гарваните одобрително изграчи — а може би просто подмяташе нещо за времето, което бързо се влошаваше.
— Ще си тръгваме ли?
— Да. Не ми се иска да чакаме, докато завали.
— Нито пък да настъпи вечерта — прибави свещеникът.
Обратният път им се стори по-кратък, както става винаги, когато вече си минавал по някой път. Кръстоносецът дори се осмели да си засвирука, когато най-после видяха в далечината познатата скала с лунния портал.
— Още съвсем мъничко — окуражи Ейрадис той — и пак ще сме в замъка.