— Не! — изпищя Ейрадис. — Имай милост!
От ужасните очи на виещата жена се стичаха сълзи, но тя продължи заклинанието си. Ейрадис усети, че се преобразява в другата си същност от времето на Хаоса на Сътворението — същност, чиито имена си спомняше, но не и опиянителната й, безмилостна мощ. Докато издутият й корем се изглаждаше и опашката й на русалка се издължаваше, нейното неродено бебе риташе негодуващо. Когато поникнаха крилете й, Ейрадис отново изкрещя, после се издигна във въздуха сред дъжд от кръв и числа.
Преобразяването беше бързо и болезнено. Вече крилата русалка, тя стисна в едната си ръка меча от вятър и обсидиан и развя ярките си драконови криле, за да се издигне нагоре.
През очите на древните си познания Ейрадис вече не намираше препречилия портала страж за страшен. По-скоро й се струваше смешен, дори жалък, свит от ужас от величествения й облик. Съставните му проги лесно се поддаваха на разшифроване и можеха да бъдат разложени на код и битове; за да се превърнат в пръст, която щеше да натори Дълбоките поля.
Вдигнала меча от вятър и обсидиан, Ейрадис го направи и докато стражът падаше в забвение, тя усети студени ръце, които я блъснаха към скалата.
Лунният портал се извиси пред нея като мрачна кръгла бездна. Ейрадис инстинктивно се опита да свие криле, защото знаеше, че са по-широки от отвора. Но не бе достатъчно бърза. Нещо — интерфейс? — ги разкъса. Без тях не можеше да лети, не можеше и да стои, защото нямаше крака. Тя изпусна меча от вятър и обсидиан, сви ръце пред себе си, за да се предпази…
Здрави метални пръсти я подхванаха и задържаха преди да падне върху пода на тунела.
— Господарке Ейрадис? — рече Войт и механичният му глас успя да изрази искрена загриженост. — Ранена ли сте? Имате ли нужда от услугите на медбот?
— Не… Да… Аз…
Тя овладя дишането си и погледна надолу към тялото си. Отново беше човешко. Също толкова човешко, колкото преди кониак да започне заклинанието си. Всички си бе на място, включително тромавата любима издутина, в която се намираше синът й. Сякаш за да я успокои, че не е пострадало от нежеланото й преобразяване, бебето силно подритна.
— Добре съм, Войт — най-после успя да каже Ейрадис. — Даже чудесно. Просто се стреснах. Този път имахме доста по-сериозни проблеми, отколкото очаквахме.
— В такъв случай няма нужда да пращам доклад или молба за помощ, нали?
— Предпочитам да не го правиш, Войт.
Виещата жена стоеше пред лунния портал с безизразно лице и скръстени ръце, сякаш очакваше укор. В позата й нямаше нито намек за триумф или надменност. Всъщност дори изглеждаше смалена и по-бледа от обикновено.
— Как… — Ейрадис замълча и поправи въпроса си. — Къде откри това заклинание? Откъде знаеше какво ще се случи?
— От многобройните ти имена, Ейрадис. Вече ти казах, че предишното ти съществуване те обвързва към мита по уникален начин. Заклинанието дойде при мен по каналите на сънищата, докато повтарях онова на дамата от галерията и се чудех дали християнската магия ще подейства на езическо създание.
— И просто дойде при теб, така ли?
— Не от плът, по-скоро наместо другото. Открих, че призовавам Ангела на…
— Не споменавай това име — прекъсна я Ейрадис. — Страх ме е от силата му.
— Това е твоето име.
— Беше. Великият потоп е древното начало на Вирту. Тогава не принадлежах на себе си, а на легионите на една от воюващите сили.
— А сега принадлежиш на себе си, така ли? — попита я кониак и подчертано погледна към издутия й корем.
— Сега съм Ейрадис. Принадлежа на тази личност. Другата… принадлежеше на друг и неговите нужди. Не съзнавах колко много съм се страхувала да не бъда призована в онова същество, докато ти — макар за кратко — не ме принуди отново да приема формата му.
— Разбирам — отвърна виещата жена. — Някога аз бях Хедър, дъщеря на господаря. Сега съм кониак. А какво ще съм после? Мога ли отново да стана Хедър? Копнея за първата си същност, но след като те видях такава, каквато си била, разбирам нежеланието ти да се завръщаш към миналото — макар да ми се струва, че твоята първа същност притежава огромна мощ.