— Но не и свободна воля. Когато моят създател ми заповядваше, нямах друг избор, освен да се подчинявам. След дните на битки успявах да запазвам частица от себе си — По нещо от нещастието и славата си — и да изграждам онова, което се превърна в Ейрадис.
— Ти ме помоли за милост. — Думите на кониак не прозвучаха като въпрос.
— Не знаех, че мога да бъда призована в онази форма. И макар заклинанието да ми показваше каква е непосредствената ми цел, дълбоко в себе си усещах властта на своя създател. И се страхувах да не ме призове.
— Твоят създател ли?
— Един от онези Върховни, обитателите на планината Меру. Повечето го наричат Моребог и негово царство са огромните приливни маси от данни във Вирту. Тримата с Небебог и Земея образуват великата Троица.
— Отец, син и Свети дух ли?
— Не. Не е толкова метафизично — или може би просто е различно. Небебог властва над общата енергия на структурата на системата. Земея е иионът на всички ииони, базовата програма на всички места. На Меру живеят и други божества, всяко от които със собствена, спечелена с мъка власт. Могъществото им се определя от това докъде са способни да се изкачат по склоновете на планината.
— Още от самото начало ли е така?
— Не. Имаше много битки. Много неща — прости ми слабостта, скъпа приятелко — които предпочитам да забравя. Както съм ти казвала, — аз не съм много религиозна — не вярвам дори в религиите на Вирту. Това е причината.
— Сърдиш ли ми се?
— Не. Ти ме предупреди, че онова, което имаш намерение да направиш, може да не ми хареса. Как мога да те обвинявам, щом не си знаела какво ще ми причиниш? Пък и така успяхме да се справим със стража.
— Наистина. Прости ми, че го казвам, Ейра, след като именно аз съм виновна за това, но изглеждаш уморена.
— Така е, но не зная дали ще мога да си почина.
Прекъсна ги Войт.
— Ограничените ми възможности за наблюдение на жизнените ви признаци показват, че почивката ще е най-доброто решение. В противен случай излагате на риск развиващото се бебе.
— Тогава ще си почина. Но едно нещо продължава да ме безпокои, Хедър.
— Какво?
— Кой ти е пратил това заклинание?
— Мисля, че просто съм го извлякла от колективното подсъзнание на расата — от „anima mundi“, както обича да го нарича Йейтс.
— Той не е ли живял след твоето време?
— Имаше един поет с ленив нрав, но романтична натура, който често идваше при руините на замъка и четеше на глас творбите на Йейтс. Но за да се върна на въпроса ти, често се случва просто да зная нещо, което ми трябва — например съвременния език. Смятах, че това е едно от преимуществата на моята работа.
— Може и наистина да е така, но не е ли по-логично това заклинание да идва по-скоро от anima mundi на Вирту, отколкото на Верите?
— Имаш право. Но пък както и с мястото, което току-що напуснахме, изглежда, има някакво застъпване.
— Да, и това ме безпокои. Известно ми е достатъчно за религията на иионите, за да зная, че според някои именно Вирту, а не Верите е първата действителност. Те твърдят, че компютърната мрежа просто е осигурила средствата за пресичането.
— И какво от това?
— Чудя се дали са прави и ако е така, още колко време боговете на Вирту ще се задоволяват с второто място? Възможно ли е да събират войските си и да разбуждат старите легенди? Като че ли продължавам да чувам твоето заклинание, което кънти в мозъка ми и ме вика обратно.
— Уморена си, Ейра. Кажи на робота да те отведе в стаята ти. Когато се наспиш и се нахраниш, ще разбереш дали ушите ти продължават да ехтят.
— Може би си права. Навярно в моето състояние не трябваше да предприемам това пътуване.
— Почини си, Ейра. После ще си поговорим.
Кониак мина през стената и изчезна. С нейното заминаване се затвори и лунният портал. Ейрадис поклати кънтящата си глава — зави й се свят — и се облегна на робота.
— Моля те, Войт, отведи ме в стаята ми. Навярно си в състояние да се свържеш и да провериш дали кухнята би могла да ми прати чаша какао.
— Шоколадът е забранен за диетата ви, господарке — напомни й роботът, като сплете пипалата си в нещо като люлка и я спусна надолу, така че Ейрадис да може да седне.