Продължиха по утъпкана животинска пътека. Отпечатъците от ботуши ясно личаха във влажната почва. Насочваха се на запад, после на северозапад. Сейджак определи, че са били четирима — двама доста едри мъже и двама средни на ръст.
Някъде в далечината отляво се разнесе пукот на оръжие. Миг по-късно последва втори изстрел.
Сейджак се усмихна.
— Лесна плячка — рече той. — Отдалече се издават. Сега знаем, че следите завиват нататък. Ще минем напряко. Така ще ги намерим по-бързо.
Затова оставиха дирите и поеха по посока на гърмежите. Трябваше им около половин час, за да открият къде е убит еленът, но оттам отпечатъците бяха съвсем ясни. Животното бе одрано, нарязано и отнесено на североизток.
Сейджак и Чъмо продължиха натам и накрая чуха гласове приблизително по същото време, по което усетиха мириса на печено месо. Запромъкваха се по-предпазливо и видяха групата да лагерува в район, обозначен с миризма, която по-рано беше използвал клан, подобен на техния. Но го бе напуснал поне преди седмица.
Приближиха се. Начинът, по който се бяха разположили, показваше, че имат намерение да пренощуват. Сейджак за миг се удиви, когато забеляза, че най-едрата фигура от четиримата е на жена.
— Екита — прошепна Чъмо.
— Наемници — поправи го Сейджак. — Но едната е женска. И знаеш ли коя е?
— Голямата Бетси ли?
— Точно така — отвърна той и докосна белега на лявото си бедро. — Отнесла е със себе си много от главите на Народа. Отдавна се знаем.
— Може би този път ние ще вземем нейната.
— Този път аз ще взема нейната. Връщай се в лагера. Събери Стагърт, Окро и още неколцина по-едри. Доведи ги. Аз ще чакам и ще ги наблюдавам. Ако се придвижим нанякъде, ще оставя знаци.
— Добре.
Чъмо изчезна в храсталаците.
Сейджак се приближи още повече. От аромата на печено му потекоха слюнки, макар че не знаеше много за огъня и беше убеден, че суровото месо си е най-вкусно. Наемници…
Екитата носеха униформи. Наемниците се обличаха както си искат. Те бяха по-изобретателни и по-безпощадни. Това се дължеше на факта, че не са държавни служители и че печелят парите си в резултат от собствените си действия. Сейджак знаеше, че до тях се прибягва само в крайни случаи, когато дейността на екитата се сметне за безрезултатна. Въпреки че скромността не се нареждаше сред добродетелите му, той смяташе, че само неговият клан не може да е привлякъл такова внимание. Не. Колкото и да му беше трудно да мисли за нещо друго, освен за клана си, сега му хрумна, че другите племена на Народа също трябва да процъфтяват, ловуват и събират храна до такава степен, че това да се прояви на нечия голяма схема на екологичен баланс. Сега просто не знаеше какво да прави. Но когато пристигнеха другите, щеше да разполага с решение на проблема.
— Веселете се — промълви той. — После ще дойде моят ред. — И погледна към мачетето, което женската бе закачила на клона на едно от дърветата. Можеше ли да е същото, с което го беше ранила? Вече знаеше как действа. Също като да размахваш голяма тояга, само че по-остро. Много удобно за отсичане на глава.
Сейджак приклекна и започна да ги наблюдава. Имаше много време. Спокойно можеше да го прекара в обмисляне…
Когато Чъмо се върна заедно с още четирима, вече бе вечер. Въпреки грамадните си тела, те безшумно приклекнаха до него, докато им описваше лагера и им показваше точките на нападение, на които се беше спрял. После им даде знак да го последват и ги отведе на голямо разстояние в храстите.
Там спря и тихо заговори:
— Ние с Чъмо и Стагърт ще се скрием сред дърветата около бивака. Окро и Свът ще се покатерят на клоните отгоре. Когато онези заспят, ние на земята се хвърляме и избиваме всички. Ако стане напечено, Окро и Свът ще скочат долу. На помощ.
— Ами ако оставят някого на пост? — попита Стагърт.
— Мой е — отвърна Сейджак. — Аз тръгвам пръв. Вие ще дойдете след като убия часовия. И ще се заемете с останалите. Ясно?
Нямаше желание да демонстрира властта си нито дори да се перчи. По-скоро не вярваше на никой освен на самия себе си, качество, което бе усвоил още съвсем млад, като бездомен изгнаник на собствения си клан, и което навярно толкова време го беше задържало начело. Независимост, недоверие, способност за светкавично взимане на решения и изненадващо действие — това бяха най-полезните уроци, научени през онези някогашни дни. Но той никога не се замисляше за такива неща.
И така, те се върнаха при лагера на наемните ловци и неговата група зае позиция. Единствените знаци, които размениха, бяха потупване по рамото, посочване с показалец и кимване. Сейджак се вмъкна в гъсталака най-близо до наемниците и бавно запълзя напред. После легна абсолютно неподвижно и се загледа във фигурите край огъня, които отпиваха от чашите си и разговаряха.