Донърджак разработи теорема на съществуване и тя му даде необходимите координати на скритата долина, където по дърветата растяха ексцентрични атрактори, отиде там и монтира много от тях по различни начини в локомотива и вагона.
Докато минаваше пред пуфтящия локомотив, лицето на Павиана изпусна колело дим, ухили се още по-широко и каза:
— Винаги съм готов, Джей Ди.
Донърджак му се усмихна в отговор.
— Скоро, скоро, княже на марионетките.
Той зареди оборудването си и се качи в локомотива, сложи си машинистко кепе, издърпа ключа, наду свирката и каза:
— Да вървим.
Павиана нададе писък и потегли напред. Следващия път, когато Джон наду свирката, воят се сля с безумен смях.
— Накъде, Джей Ди? — попита влакът.
— Към началото или края на времето — отвърна Донърджак. — И двете ще свършат работа, макар че предпочитам да е началото. Предишния път влязох в Дълбоките поля през скрит дефект в проектирането, който вече не съществува. Мисля, че сега обаче нищо не е в състояние да ни спре.
— Както кажеш, шефе. Хм, как ще стигнем дотам?
— Трябва да открием Пътя и да положим релси край него чак до Сътворението. После малко ще заобиколим.
Пиринчения павиан набра скорост. С всяко изпуфтяване той поставяше нови релси и все по-бързо се носеше по тях. Донърджак си затананика, после включи аудиосистемата и тя засвири „Дикси“.
Пиринчения павиан полетя напред. Пронизваше планински склонове, прехвърляше реки, пресече Облачния каньон. Понякога наоколо му бушуваха бури, друг път в ясното небе блещукаха звезди. Вирджиния Талънт го видя да минава. Сейджак се стресна, докато кастрираше един вражески главатар, и се вслуша в писъка на свирката му, разнесъл се от покрайнините на джунглата. „Приятно“ — отбеляза той. Жертвата му изкрещя нещо нечленоразделно. Когато пресичаше саваната, го забеляза и чу Трантоу, който затръби в отговор. Влакът отново изсвири. Той отново му отговори.
Все по-бързо и по-бързо, докато накрая — Пътят. Пътят, Пътят…
Скоро се понесоха покрай него, гигантска магистрала, минаваща през безброй пейзажи, по която се движеха най-различни пътници. Магистралата постепенно се стесни, превърна се в черен път и накрая съвсем опустя.
Пиринчения павиан поставяше релси и пред тях бавно започна да просветлява. Донърджак бързо започна да издига щитове, докато светлината ставаше все по-пронизителна. Скоро го изпълни усещането, че атмосферата вибрира. После се разтрепери и самата земя.
От двете им страни изригнаха вулкани. Пейзажът се обърна наопаки.
— По-бързо! — нареди Донърджак.
Павиана полетя като куршум през район, в който планините висяха с върховете надолу. После бяха всмукани в небето и земята отново започна да се разтърсва. Морета се изпаряваха в небето и образуваха блестящи дъги. Въздухът се изпълни със слаб, едва доловим екот.
— Приготви се рече Донърджак. — Когато ти кажа, започни да изстрелваш ексцентричните атрактори пред нас и завий надясно!
Секунди по-късно той извика:
— Сега!
Светът около тях се превърна в ад. Полетяха през район от чиста светлина — ослепителна въпреки филтрите. Сякаш ги брулеха ужасни ветрове и Донърджак усети силите на Сътворението в гърба си.
— Атрактори назад! — извика той.
Блъскането продължаваше и продължаваше и като че ли ги караше да развиват все по-висока скорост.
— Сега надолу! Надолу! Надолу! — извика Донърджак едва ли не преди да съществува такава посока.
В глухия екот му се стори, че чува гласа на Уорън Банса да казва: „Мамка му!“
Запрати назад още ексцентрични атрактори и продължи напред в светлината.
Постепенно кънтежът заглъхна и пред него полетяха зловещи фигури.
— Рязко наляво! — извика Донърджак.
— Да, да, Джей Ди.
Накрая пред тях се появи хоризонтът.
— Продължавай наляво.
След известно време стигнаха до високи хълмове. В склона на един от тях се виждаше отвор.