— Влез в пещерата.
— Изглежда доста тясна. Джей Ди.
— Тогава намали скоростта.
Локомотивът постепенно забави ход.
— Мисля, че ще можем да влезем. Само че ще трябва да включим фаровете.
Бавно продължиха надолу. По стените около тях минаваха ярки метални нишки. От време на време проблясваше нещо стъклено.
Донърджак наду свирката. Пътят най-после се изравни и тунелът малко се разшири. Стигнаха до издигнат участък. Пещерата се стесни, после пак започна да се разширява.
Отново прозвуча свирката.
— Още малко — каза Донърджак.
Пътят стана стръмен и Пиринчения павиан увеличи скоростта, за да може да вземе наклона. Далеч пред тях се появи портал.
— Може да е това, Джей Ди.
— Струва ми се, че имаш право. Трябва да излезем бързо, с надута свирка.
— Ясно.
Пиринчения павиан се понесе напред и порталът бързо се уголеми, но не стана по-светъл. Пътят започна да се изравнява. Донърджак наду свирката и отново пусна „Дикси“.
Влетяха в сумрачния свят, в който се носеха облаци от останки и от време на време върху земята се изсипваше дъжд от разградена материя. Купчини отпадъци се разпадаха пред очите им и разкриваха тъмни ливади, тресавища и гори. Минаха по брега на огромно мрачно море от подвижни пясъци или прах. В небесата висеше черно кълбо. Понякога от земята се надигаха кости.
— Сега накъде, шефе?
— Не зная къде е. Просто продължавай напред. Мисля, че тя ще забележи.
След известно време зърна слабо синкаво сияние наляво от тях.
Павиана зави и пое нататък. Светлината слабо се усилваше. Стигнаха до върха на хълм и оттам Донърджак видя долината.
— Стой! — извика той и впери поглед надолу. Странно обагрени пламъци изскачаха от цепнатини в земята. Сред тях се трудеха странни създания. Нито хора, нито машини, а сякаш сглобени от най-различни части — крака от метал, скелет вместо тяло, счупено радио вместо глава, кабели, жици и кости. Навярно тракаха и дрънчаха, помисли си Донърджак, макар че от върха на хълма не можеше да ги чуе.
Някои от работниците мъкнеха големи каменни плочи, докато други издигаха огромна желязна порта, върху която ръждата беше гравирала сцени от Танца на смъртта.
— Моят дворец — отбеляза Донърджак. — Вече го строят. Интересно. Разруши го.
— Но…
— Постави релси, събери достатъчно пара, надуй свирката и тръгни надолу по склона. Когато стигнеш до двореца, просто мини през него. После спри.
Той започна да натиска копчетата на малка черна кутия от лявата си страна.
— Напред!
Пиринчения павиан се понесе напред и вълна от статично електричество накара косата на Донърджак да се изправи, после тя отново се заглади.
— Боен режим! — каза той.
Никой от работниците не вдигна поглед, докато приближаваха, макар че Павиана бълваше пламъци от всичките си страни. Когато минаха през предната стена, една четвърт от нея се срути. Докато профучаваха през средата на двореца, косата на Донърджак отново настръхна и този път остана така.
Когато излязоха от отсрещната страна на сградата, той извика:
— Завий! Ако трябва, пак ще го прегазим! И после пак…
Земята пред тях изригна и на мястото, на което се канеха да положат релси, се издигна огнен стълб. Хидравличните спирачки запищяха и от колелата се издигна дим.
Върху пламтящата грамада от пръст стоеше Смъртта, скрила ръце в черните си ръкави. На склона пред нея се появиха стъпала и тя се спусна долу, осветена от мощния прожектор на Павиана. Гласът й ясно се разнесе над пуфтенето на локомотива:
— Кой смее да нахлува в царството ми?
— Джон д’Арси Донърджак — беше отговорът.
— Трябваше да се сетя. Как стигна дотук?
— През Портала на Сътворението.
— Удивително. Ти наистина си опасен човек, Донърджак.
— Искам сия.
— Вече изпълних желанието ти. Не съм ти давала гаранции колко време ще продължи това. Времето й беше изтекло.
— Ти я остави жива само колкото да роди детето, което искаше. Мисля, че това не е честно.
— Вселената не е справедливо място, Донърджак. Вече не мога да я върна. Искаш ли да останеш при нея? В моите Елисейски полета, където пазя някои неща, може да не ти се стори толкова зле, колкото си мислиш. Дори правя някои отстъпки на онези, към които съм благосклонна.
— Ами синът ми?
— Той е мой. Толкова бързо ли забравяш?