Движейки се като сребристо-бронзов призрак, Дак го последва. Детето се разхождаше и от време на време спираше да погледа цвете, птица или някой пълзящ обитател на това място.
Дак се приближи и отново замръзна неподвижно. Момчето затананика, после запя.
Донърджак Младши повтори песента няколко пъти и след известно Време от дупка в недалечно дърво се появи голямо черно насекомо. То се понесе към него и почти закачливо наклони глава. Накрая кацна и като че ли се загледа в него с лъскавите си очи.
— Здрасти, Ал… Али… — рече момчето.
— Алиот — поправи го тъничък гласец и Дак незабавно настрои слуха си, за да го чува.
— Алиот — повтори детето. — Сладка пеперудка!
Последва тих смях.
— Благодаря ти, Джон. Знаеш как да доставиш удоволствие на една стара пеперуда.
Момчето също се засмя. Не бе ясно защо, но Алиот сигурно му беше показал, че нещо е смешно.
— Хората невинаги са се смели на черната пеперуда — каза насекомото. — Не и в първите дни, когато крилете ми изпълваха половината небе и когато, като ги размахвах, се разнасяше грохот като от мълния.
— Защо? — попита Джон.
— Защото бях боен кон на боговете по време на великите междуособни войни.
Момчето се обърка. Колкото и да беше преждевременно развито, детският му речник не можеше да възприеме идеите, за които нямаше думи.
— Но ти си толкова мъничка! — То протегна ръчички, сякаш за да хване и смачка очевидно крехкото създание.
— Не бих ти препоръчал да правиш това. Да, войните свършиха и светът постепенно стана такъв, какъвто е сега. Аз се смалих и потърсих приятели и приятна среда. Когато ги открих, се оттеглих. Вирту вече не се нуждае от гигантската си пеперуда. Пък и е по-забавно да общуваш с цветята, отколкото да разрушаваш крепости.
— Какво е Вирту?
— Другата половина на света. В момента си в нея.
— Защо?
— Какво „защо“?
— Защо две?
— Аз съм тук още от началото на началата и въпреки това не съм сигурен. Чувал съм много версии за това какво се е случило и защо. Но не зная и мисля, че никой друг не го знае.
— Защо?
— С големите неща винаги е така. Колкото повече време минава, толкова повече истории се появяват. И после никой не е сигурен коя от тях е вярна.
— Защо?
— Защото хората винаги търсят историята зад историята. Никога не се задоволяват с онова, което вече имат.
— Защо?
— Понякога ми се струва, че обичат лъжите.
— Защо?
— Защото са забавни. Ще видиш.
— О! Колко си красива!
Алиот запърха във въздуха, после кацна на рамото на детето.
— Мисля, че е най-добре просто да се наслаждаваш на мига. Всичко друго е някъде в него.
— Защо?
— Стига! Съвсем скоро ще разбереш. Вече го правиш. Животът идва преди думите и точно това им е проблемът. Гледай цветята и дишай въздуха. Наслаждавай се на чувствата, които събуждат в теб.
Малкият Донърджак отново се засмя, неочаквано скочи и се затича из полето. Алиот го последва. Земята беше влажна, сивите облаци в небето се сгъстяваха.
— Сега си върви вкъщи — каза пеперудата. — Скоро ще завали дъжд.
— Дъжд?
— Вода от небето. Може да не се намокриш, но по време на буря се освобождава много енергия, а тази гривна на ръката ти е много странна. Върви си вкъщи. Пак ще се видим.
— Чао, Алиот.
Дак предпазливо последва детето. Пеперудата определено не възнамеряваше да го нарани — но също като странното киберкуче го караше да се чувства неспокоен и му напомняше за огромни скокове в неизвестността.
Седнала на пейка в слънчевия двор на виртуалния университет, Лидия Хазърд обсъждаше с най-добрата си приятелка Гуен курсовете за следващата есен. На зелената морава две мускулести момчета от студентското братство си подхвърляха фризби.
— Никога няма да успея да се справя с всички курсове, които искам да слушам, освен другите за специализацията — отчаяно каза Гуен.
— Ти да видиш моята програма! — отвърна Лидия. — Онзи, който я е писал, е бил садист. Те не искат да ни подготвят за студенти по медицина, искат да ни накарат да напуснем.
— Чувала съм, че в медицинския факултет било още по-ужасно.
— Да.
— Защо не зарежеш подготвителните курсове за медицинския факултет и не следваш биология, химия или нещо подобно, Лидия? Искам да кажа, че вашите са фрашкани с мангизи. След като преди две години беше толкова… болна, те ще ти дадат каквото поискаш. Но ти зубриш като луда — наваксваш пропуснатото, грижиш се за Алис, искам да кажа, струва ли си?