— Ще повървиш ли с мен, Лидия?
Без да среща настойчивия му поглед, тя го хвана под ръка и двамата закрачиха по лъкатушната пътека, която водеше към езеро.
— Мина много време, Лидия.
— Алис навърши две годинки.
— И се чудиш къде съм бил.
— Ами… да.
— Исках да дойда по-рано, но след заминаването ти от дома ни във Вирту се случиха някои неща.
— Какви неща?
— Освен всичко друго, аз съм дезертьор от войската, Лидия. Малко след като си тръгна с детето ни, някой се опита да ме открие и да ме принуди да се върна в армията. Наложи се да бягам.
— Но… каква войска? Та ти живееш във Вирту.
— Вирту има своите армии, своите кървави битки и древни войни. Разказвал съм ти за това.
— Така е, но си мислех, че е било отдавна, по време на Хаоса на Сътворението.
— Наистина. От няколко години става нещо, разбуждат се стари амбиции, възраждат се забравени вражди. Може би настъпва време на промени.
— Промени ли? Във Вирту или във Верите?
— Ще започне във Вирту, но всичко показва, че ще се разпространи и във Верите.
— Къде си се крил, Амбри? Защо не ми съобщи по някакъв начин?
— Отидох в още по-диви земи, обич моя, места, които подозирам… Спомняш ли си онова странно посещение на Ейрадис и Хедър?
— Разбира се. Ейрадис каза, че е съпруга на Джон д’Арси Донърджак и че в подземието на замъка им имало портал към нашия виртрайон. Хедър не говореше много, но останах с чувството, че е изненадана да ни открие там… изненадана и малко обезпокоена.
— При това основателно, струва ми се.
Стигнаха до брега на езерото. Лидия продължаваше да не поглежда Амбри. Той нежно я хвана за раменете и я завъртя към себе си. После леко повдигна брадичката й.
— Очите ти все още са толкова прелестни — толкова чудно тъмнозелени.
— Ти ме позна! — внезапно каза тя, осъзнала, че освен очите нищо друго в нея не е същото като по време на краткия им съвместен живот във Вирту. — Как?
— Гласът ти, жестовете ти, усмивката ти. Наблюдавах те, докато разговаряхте с Гуен. Когато се приближих, вече бях сигурен. Е — почти сигурен.
Лидия се сви и лошата стойка, която съчетанието от упражнения и нарасналото й самочувствие бяха поправили, отново прегърби раменете й.
— От красотата ми не е останало нищо.
— Сега си още по-красива.
— Ласкател.
— Не. Сега си истинска. И различни дребни неща те правят уникална. А прекрасната ти усмивка и нежният ти глас направо побъркват мъжете.
— Наистина ли?
— Повярвай ми. Ще ме погледнеш ли най-после, или съм ти станал неприятен?
— Да. Не.
— Тогава ме погледни.
Тя го направи и се изчерви. Амбри й се усмихна и Лидия му отвърна, после зарови лице в гърдите му.
— Чувствам се толкова… срамежлива. Не е ли тъпо?
— Не. Трябваше да събера цялата си смелост, за да се приближа до теб. Не бях сигурен дали ще решиш да ме познаеш. Не бях сигурен дали няма да ме зашлевиш и да ме наречеш „грубиян“.
Тя се изкиска.
— Не зная дали някой все още изобщо използва тази дума.
— Може би не, но наистина се проявих като такъв. Изоставих теб и дъщеря ни за повече от две години. Сега се връщам и се надявам да ме приемеш.
— Приемам те.
— Лидия… Преди не исках да те питам, но… две години са много време, особено когато човек е млад и красив. Намери ли си някои друг?
Тя го погледна през мигли и си спомни за разговора с Гуен. За миг се зачуди дали да не го излъже, да го накара да ревнува. Но отхвърли тази мисъл.
— Не. Изобщо не съм търсила.
— Нито пък аз.
Той Щастливо въздъхна. Дълго останаха прегърнати. Над езерото две лястовици се стрелкаха след мушиците.
— Кога трябва да се прибираш вкъщи, Лидия?
— След около час.
— Моля те, прекарай го с мен. Ще ти разкажа къде съм бил и искам да зная за всичко, с което се занимаваш.
— Всичко това само за един час? — Тя се засмя. Сърцето й преливаше от щастие.
— Сега час — отвърна Амбри и стисна ръката й така, сякаш никога нямаше да я пусне, — но навярно бихме могли да си уговорим по-дълга среща.
Седнаха прегърнати на виртуалния бряг и разговаряха за любов и други съвсем истински неща.