През следващата половин година Дак не успя да реши нито една от загадките, които го безпокояха. Момчето растеше и речникът му се обогатяваше. Когато роботът внимателно го разпитваше за пеперудата, змията, кучето и маймуната, винари получаваше един и същ отговор: „Те са ми приятели. Идват да си играем.“
Докато растеше, гривната също се уголемяваше в съответствие с китката му. Въпреки това Джон Младши често се мъчеше да я свали, както си събуваше обувките и чорапите и си събличаше дрехите за игра.
— Махни я! — нареди на Дак той.
— Не — твърдо отвърна роботът. — Направи я баща ти, но не ми е казвал защо. Мисля, че не трябва да я сваляш.
При споменаването на баща му момчето се усмихна, забравило раздразнението си.
— Разкажи ми за него — каза то. — И за майка ми.
— Ще ти покажа как изглеждаха — отвърна Дак и повика образите им на холосцената.
Малкият Донърджак дълго ги гледа.
— Ти приличаш на тях, млади господарю — каза роботът.
— Добри хора ли са били? — попита момчето.
— Да — отвърна Дак. — Бяха добри хора.
Джон започна да обикаля около фигурите и накрая каза:
— Добре. Изглеждат красиви.
— Кой знае? Когато пораснеш, можеш да станеш като тях — рече Дак.
— Добре.
— Ела. Идва време за вечеря.
Роботът го преоблече, изкъпа го и го нахрани.
— Можеш ли да се откъснеш за момент от работата си, Дейвис? — попита Рандал Келси. — Искам да разменя няколко думи с теб.
Артър Идън вдигна поглед от „Кирпичени храмове“, книгата, която четеше. Очите му бяха замъглени и малко смъдяха. Когато се завъртя, за да види часовника, осъзна, че се е задържал много след обичайното си работно време. Келси стоеше на прага на кабинета му.
— Да, господине. — Идън се изправи и разтри кръста си. — Мисля, че е по-добре да свършвам, иначе мускулите ми ще се вкаменят в това положение.
— Нещо интересно?
Архитектурен анализ на някои древни шумеро-вавилонски руини с екстраполиране на вероятния начин на строеж на сградите. Книгата е много стара — от края на двайсети век, — от човек на име Кийм, който участвал в разкопки в Югозападна Америка заедно с един археолог, Мор. Струва ми се, че ще можем да използваме някои идеи на Кийм във виртпрограмирането на Свещената цитадела.
— Чудесно. Колкото повече стават последователите ни, толкова по-голяма е нашата отговорност да посрещаме нуждите им на всякакво равнище. Одеждите за новите посветени от Третия орден бяха невероятен успех.
— Онези за поклонниците на Инана ли? Благодаря. Самият аз останах много доволен от резултата.
Двамата минаха по къс коридор и спряха пред асансьорна врата от кована мед с релефно изображение на момент от мита за сътворението. Келси натисна бутона, дискретно монтиран в окото на един от демоните.
— Припомни ми откога си при нас, Дейвис.
— За постоянно ли? От около две години. Преди това една година бях консултант. А отначало също година бях обикновен член на Църквата. Общо, струва ми се, четири години.
Асансьорът пристигна и вратата се отвори. Вътре бяха изобразени няколко от висшите божества, всяко с характерните си атрибути. Творбата беше оригинална, дело на известен творец, и бе защитена под бронирано стъкло. Църквата се стремеше да демонстрира влиянието си дори в тривиалните си проявления, но това не означаваше, че не е предпазлива.
— Четири години? Само толкова? Доволен ли си от напредването си?
Пристигнаха и Келси му даде знак да излезе пръв в коридора. Идън любопитно се огледа. Никога преди не го бяха канили на този етаж. Когато вдигна очи, видя, че таванът представлява стъклен купол, разкриващ синьо небе. Той се намръщи. Небостъргачът завършваше с остра пирамида. Възможно ли бе това? Келси забеляза изражението му и се подсмихна.
— Никога не преставаш да анализираш, а, Дейвис! Това е илюзия. Стъкленият таван си е там, но „небето“ е прожектирано. Добра работа — може да показва истинското небе навън, както е сега, или в лошо време нещо по-приятно. Ела да пийнем по чашка в кабинета ми. Още не си отговорил на въпроса ми.
Идън го последва в просторна, добре осветена стая, обзаведена с малко, но изненадващо удобни мебели. Келси му даде знак да седне, попита го какво предпочита и го обслужи от бара. После се отпусна на стола срещу него, изпружи крака върху ниската маса помежду им, отпи глътка бира от халбата си и усмихнато въздъхна.
— Е, Дейвис, доволен ли си от напредването си?