— Как се казва?
— Алиот.
— О, божичко!
— Познаваш… ли я?
— Всъщност не. За миг ми се стори, че си казал друго име.
— Черните пеперуди… не се срещат… толкова често.
— Така е. — Genius loci се завъртя и погледна към плуващото момче. — Трябва ли да се връщате в определен час?
— Не… зная.
— Къде живееш, дете?
— В замъка Донърджак.
— Кога трябва да се връщаш?
— Не зная. Сигурно обаче съм закъснял. Благодаря, че ми напомни.
Момчето излезе навън, отърси се и застана на слънце.
— Благодаря за плуването.
— Идвай когато поискаш, Джон Донърджак. Сигурен ли си, че можеш да намериш обратния път?
Малкият Донърджак погледна Мизар и попита:
— Можеш ли да подушиш следата?
Животното наведе глава, после каза:
— Още… е тук.
— Добре. Тогава да вървим. Хайде.
— Ела пак — каза genius loci.
— Непременно. Благодаря ти.
Двамата бързаха през гората. След известно време Мизар забави ход.
— Какво има? — попита малкият Донърджак.
— Миризмата… отслабва. Не съм сигурен… какво става.
— Това място наистина изглежда малко странно.
Мизар се огледа.
— Имаш… право. Това не е… пътят, по който… дойдохме — рече той. — Аха.
— Какво?
— Машината на баща ти… постоянно… променя местностите. Трябва да… сме някъде другаде.
— Разбира се. Какво ще правим?
— Не зная. Струва ми се… че някога… можех да откривам пътищата. Но не си… спомням как. Ако имам време… ще го открия.
— Дак ще се разтревожи. Ха, сетих се! Можеш ли да намериш пътя до водопада?
— Хайде, да побързаме.
Той се затича. Донърджак го последва.
— Genius loci! Genius loci! — извика момчето. — Може ли пак да поговорим?
Сред недалечния листак изникна зелена глава.
— Да, дете? — попита тя.
— Машината на татко се е фазоизместила. Можеш ли да се свържеш с онзи негов приятел — доктор Джордан — и да го попиташ дали е в състояние да ни помогне да открием обратния път?
— Разбира се. Вече… А, ето го.
Пред тях се появи миниатюрно холоизображение на учения.
— Да, Калтрис — каза той. — Кои са тези?
— Синът на твоя приятел Донърджак и неговото куче Мизар. Изгубили са се. Можеш ли да им покажеш обратния път до замъка Донърджак?
— Лесно ще го открия. Изчакайте мъничко. Как се казваш, момче?
— Джон д’Арси Донърджак Младши.
— Забелязвам приликата.
Фигурата на Рийз придоби нормална големина и плътност.
— Спомням си фазовите периоди, които баща ти инсталира — започна той.
— Да. Предполагам, че откакто тръгнахме, може би са минали три.
— Точно това исках да зная. Колко време останахте тук при Калтрис?
— Около час. Разговаряхме. После поплувах.
— Много добре — ще проверя. Може да не сте били тук толкова дълго, колкото ви се струва. Времето тук тече странно. Благодаря ти, че ме повика, Калтрис.
— За мен беше удоволствие, Рийз. Не се бави много.
— Няма. — Ученият се обърна към момчето и кучето. — Откъде дойдохте?
— Оттам — посочи Мизар и ставите му изскърцаха.
— Елате с мен. Ще ви заведа до замъка.
Детето и кучето последваха високата стройна фигура през гората.
— Не знаех, че Донърджак има син — каза след известно време Джордан.
— Има. Аз съм.
— Как е той напоследък?
— Починал е, когато съм бил съвсем малък.
Рийз замълча. Раменете му като че ли се прегърбиха, но той не забави крачка.
— Работех с него по един проект, после изведнъж престана да отговаря на обажданията ми. Разтревожих се… Защо не е наредил да ми съобщят?
— Мисля, че не е искал никой да знае — отвърна момчето.
— Защо?
— Не зная. Никога не съм се замислял за това. Винаги си е било така.
— Телефонната централа на замъка съобщава, че постоянно пътувал.
— Сигурно е искал всички да мислят така.
— Тогава кой се грижи за теб? Всъщност не зная нищо за майка ти.
— И тя е мъртва. Погребани са един до друг в семейното гробище. За мен се грижат роботи — Дак, Войт и Куки. И приятелите ми като Мизар.
— Звучи ужасно. Джон обаче трябва да е имал основателни причини да уреди нещата по този начин. Но оттогава е минало време. Най-вероятно властите…