— Навярно най-много ме безпокои жестокостта.
— Това е неизбежно. Понякога и тя е част от живота.
— Благодаря, господин призрак. Даже не зная името ти.
— Това като че ли е убягнало и на самия мен. Обаче, изглежда, няма значение.
— Иска ми се да можех да направя нещо за теб.
— Всъщност…
— Да?
— Нека ти покажа къде е шкафът на татко ти с алкохол. Бих искал да ми налееш малко шотландско уиски в онзи пепелник, за да мога да вдишам хранителните му пари. Това се нарича възлияние. Сигурен начин призракът да се почувства нов човек.
— Наистина ли? Възлияние? Покажи ми.
Призракът го отведе при шкафа и Донърджак му наля уиски.
— Странно, че си способен да поемеш нещо физическо, макар и в газообразно състояние.
— Странно, наистина — подсмихна се призракът.
Джей също се усмихна.
— Ти не се смееш често, нали?
— Всъщност не.
— Така изглеждаш много по-добре.
— От тази страна почти нищо не изглежда смешно.
— Понякога си сваляй веригите.
— Опитвал съм се. Винаги се връщат.
— Пийни още едно, този път без веригите.
— Понякога хората запяват, когато пият. Бях забравил.
— Свали си веригите, аз ще пийна малко и ще се опитаме да попеем заедно.
По-късно сензорите на Дак регистрираха странен дует:
— … Ти тръгни по горния път, аз ще тръгна по долния…
Рийз, гривната и неговите приятели положиха всички усилия, за да убедят Джей Донърджак да не посещава човешките анклави във Вирту, както и особено опасните места.
— Когато пораснеш и можеш да приемаш други самоличности без никакви трудности, ще помислим по въпроса — каза Рийз, — но из Вирту бродят наистина странни създания. А онова, което баща ти е вградил в гривната, струва цяло състояние. Хората са готови на убийство, за да притежават способност за директно прехвърляне. Трябва да я пазиш в тайна. Не разказвай на никого за нея. И не позволявай никой друг да те вижда, че се прехвърляш. Междувременно се упражнявай да приемаш различни самоличности.
Джей потръпна и отново си представи боя между Сейджак и Чъмо.
— Наистина ли смяташ, че някои неща си струват да убиеш или да умреш за тях? — попита той.
— Няма значение какво смятаме ние с теб — отвърна Рийз. — Мнозина вярват в това. Нито в един от двата свята не можеш да отидеш надалеч, без да се блъскаш с някаква форма на насилие, истинска или метафорична.
— Защо?
— Насилието е присъщо на човека.
— Защо?
— Защото сме съставени както от рационални, така и от ирационални части. Повече не ме питай защо. Просто продължавай да четеш и си отваряй очите на четири, когато срещаш други хора.
— Това отнася ли се и за други същества?
— Доколкото зная, да. Защо?
Веднъж видях двама маймуночовеци да се бият, за да определят кой да е вождът.
— Какво си правил сред тях?
— Просто си почивах на едно дърво, когато се появиха.
Рийз се намръщи и каза:
— Защо ми се струва, че има още нещо?
— Защото току-що ме съветваше да избягвам хората.
— Сигурно са били много, нали?
— О, цялото племе.
— Трябваше да разбереш, че това е леговището им.
— Е, може и да съм се досетил. Но тогава още не бяхме водили този разговор. Освен това гривната работи в двете посоки, нали знаеш. Винаги мога да се върна във Верите.
— Даже и пред летящо с пълна скорост превозно средство, ако не внимаваш ли?
— Винаги внимавам.
— Онези маймуночовеци са невероятно по-силни от нас. Чувал съм, че са и доста коварни.
— Така изглеждаше.
— Е, рано или късно трябва да започнеш да се учиш да преценяваш сам. Но запомни всичко онова, което ти казах за гривната и хората.
Джей кимна.
— Ще го запомня.
— Вече съм ужасно стар — каза Рийз — и току-що осъзнах, че си спомням нещо много специално в това да си малък.
— Какво? — попита Джей.
— Каквото и да говориш на децата, те винаги правят каквото си искат.
Момчето го изгледа продължително, после се ухили и каза:
— Имаш добра памет.
Понякога Рийз не се появяваше, приятелите му също не идваха да му правят компания и Джей най-после стигна до момент, в който се осмели и сам навлезе сред дивите земи на Вирту.
Една такава сутрин през следващата пролет, докато се разхождаше между джунглата и саваната, се натъкна на гигантски вид донт — най-големият, който беше виждал.