— Извинявай, че те заговарям — каза Джей, — но ти си най-внушителното създание, което съм срещал.
Донтът също го изгледа внимателно.
— А ти ми се струваш познат — отвърна той и спря. — Как се казваш?
— Джон д’Арси Донърджак Младши — рече момчето.
— Аз съм Трантоу. Има прилика, да, има. Преди години познавах баща ти. Направихме си няколко взаимни услуги.
— Откъде го познаваш?
— Веднъж го срещнах, докато се връщаше от Дълбоките поля. Беше с майка ти.
— Такова място не съществува!
Трантоу изтръби нещо като смях:
— Не е хубаво да се присмиваш на някого, щом не си сигурен.
— Преподавали са ми различни науки.
— Които — както ги разбирам аз — би трябвало да говорят на ум, открит за новото.
Джей сведе очи, подритна пясъка и каза:
— Имаш право. Извинявай.
Донтът отново се засмя.
— Няма значение. Но ти ме наведе на една мисъл.
— Каква?
— Когато се срещнахме с баща ти, бях полудял от болка в резултат от старо увреждане на нервите в основата на един от бивните ми. Когато започне, обикновено не спира, докато не ме побърка. Трудно ми е да си спомня, но са ми казвали, че в такива случаи върша ужасни и противообществени неща.
— Съжалявам.
— Й аз. Защото отдавна вече живея щастливо със стадото си — и ето че пак започва. Опитвам се да се отдалеча колкото мога повече от тях. Оставих семейство и приятели. Аз бях техен закрилник. Не искам да им се нахвърля. Затова рано сутринта се измъкнах, за да съм сам, когато се случи. И сега да срещна тъкмо сина на мъжа, който спря едно от нападенията ми — представяш ли си?
— Баща ми ли?
— Да, и паметта ми е отлична, когато не съм полудял от болка. Той шепнеше за неща, наречени акупресура и шиатсу, докато масажираше раната. Тези термини говорят ли ти нещо?
— Малко — отвърна Джей. — Донякъде зная теорията. Но няма върху кого да я упражнявам.
— Ако ти кажа точно къде постави ръцете си и какво направи, ще се съгласиш ли да опиташ?
— Разбира се.
— Тогава ще легна, за да ти е по-лесно да стигнеш до точките.
— Давай.
Джей се отдръпна, докато огромният донт коленичи и се отпусне на една страна, после промълви:
— Внушително.
— Първо, някакъв масаж около основата на единия от горните бивни, съвсем лекичко. Така започна баща ти.
— Готов съм, Трантоу.
— Добре. Даже да не се получи, няма да забравя, че си опитал. А сега, има едно място между два от пръстите на краката от тази страна…
Десет минути по-късно огромният донт почти се унасяше.
— Още е прекалено рано да се каже — рече той, — но е приятно. Ти ме масажира по-дълго от него. Най-добре вече да си вървиш.
— Предпочитам да остана и да видя дали ще се получи.
— Нали не искаш да бъдеш стъпкан от приятел?
— Не, но мисля, че всичко ще е наред.
— Лудият Джей Донърджак — каза Трантоу. — Ти произхождаш от род на побъркани учени, знаеш ли го?
— Външният вид лъже. Заспивай сега. Аз ще пъдя дребните хищници и ще проклинам едрите. Нямам търпение да се упражнявам в ругаене.
Джей дълго остана при Трантоу и когато огромният донт се събуди, каза:
— Божичко, мисля, че успя.
— Добре е да знаеш, че все още съществува такова нещо като щастлив край.
— Да.
Трантоу бавно се изправи, протегна се и нададе тръбен рев.
— Предполагам, че сега ще се върна обратно — рече донтът. — Радвам се, че срещнах още един Донърджак точно в подходящия момент.
— На твоите услуги — отвърна момчето. — Радвам се, че толкова много различни същества харесват баща ми. Наистина ли си виждал Дълбоките поля?
— Да, но ме бе обзела лудостта и си спомням само откъслечни неща. Струва ми се, че утъпках много широки пътеки из ентропията и вбесих шефката й.
Джей потръпна.
— С ентропията наистина ли е свързан разум?
— Да — и с теб. Ти си първородното им дете, нали?
— Да.
— Всъщност не разбирам връзката между теб и господарката на ентропията, затова няма да се задълбочавам. Но трябва да знаеш, че там има нещо странно.
Изглежда обаче съм безсилен да направя каквото и да било.
— Съществува легенда, че баща ти се бил с господарката на ентропията и я накарал да сключи примирие.