— А защо са решили, че тези пристъпи се дължат на магия? — попита Роналд, щом излязоха на Есекс Стрийт.
— Така твърди доктор Григс — отвърна Честър. — После същото започнаха да повтарят и преподобният Парис от селото, и всички останали, дори съдиите.
— Откъде са толкова сигурни? — продължаваше да се терзае Роналд.
— Поне така се разбра от съдебните процеси — рече Честър. — Всички видяха с очите си как обвиняемите мъчат пострадалите и как пострадалите престават да страдат в мига, в който обвиняемите ги докоснат.
— Но те не са ги докосвали, преди да започнат мъките им?
— Не, за всичко са виновни духовете на обвиняемите — продължи Честър. — А само пострадалите са в състояние да видят тези духове. Тъкмо те посочиха кои са виновниците.
— И жена ми ли бе посочена от тях? — попита Роналд, все още не вярващ на това, което чува.
— Да — потвърди Честър. — От Ан Пътнам, дъщерята на Томас Пътнам от село Салем.
— Познавам го. Злобен дребосък.
— Първа Ан започна да получава пристъпи — каза колебливо Честър. — Във вашата къща. В началото на февруари, в кухнята. Страда и досега, както и майка и — Ан старша.
— Ами децата ми? — попита другият мъж. — И те ли получават мъчителни пристъпи?
— Децата ти са пощадени — увери го Честър.
— Слава на Господа — въздъхна Роналд.
Завиха по улицата, водеща към затвора. И двамата се умълчаха. Честър спря пред портата. Роналд му нареди да чака и скочи от файтона.
Затърси със свито сърце тъмничаря — Уилям Доунтън. Намери го в разхвърляната канцелария — той ядеше царевичен хляб, който току-що бе купил от фурната. Беше едър като канара, с рошава мръсна коса и червендалест нос като камба. Роналд го презираше, защото знаеше, че той е садист — дай му да измъчва затворниците.
Появата на Роналд не зарадва особено Уилям. Той скочи настръхнал от стола и се изпречи пред влезлия.
— Не са разрешени свиждания! — изграчи тъмничарят с пълна уста.
— Така е наредил съдия Хатхорн.
Роналд не се сдържа — пресегна се и сграбчи Уилям за пуловера, сетне го притегли към себе си, така че лицата им бяха само на педя едно от друго.
— Мисли му, ако си се държал лошо с жена ми! — изсъска Роналд с пламнали очи.
— Аз нямам пръст в тая работа — заоправдава се Уилям. — Така са наредили властите. Длъжен съм да им се подчинявам.
— Заведи ме при нея! — отсече Роналд.
— Ама аз, такова… — подхвана Уилям, но млъкна насред изречението, защото другият мъж го сграбчи с още по-голяма сила за гърлото.
Тъмничарят се задави. Роналд отслаби хватката. Уилям се закашля и извади ключовете. Корабовладелецът го пусна и тръгна подире му. Докато отключваше дебелата дъбова врата, тъмничарят се закани:
— Ще се оплача!
— Излишно е — изсумтя Роналд. — Още щом си тръгна оттук, ще ида право при съдията и сам ще му кажа.
Зад дъбовата врата имаше няколко килии, които те подминаха. Всичките бяха пълни. Затворниците изпроводиха Роналд с изцъклени погледи. Той разпозна някои, но не им каза нищо. Тъмницата тънеше в напрегнато мълчание. Вонеше непоносимо и Роналд си запуши носа с носната кърпа.
В горния край на каменното стълбище надзирателят спря и запали светилника. Отвори втора масивна дъбова врата и поведе Роналд към най-страшното място в зандана. Смрадта бе нетърпима. Подземието се състоеше от две големи помещения. Стените бяха иззидани от гранит, по който се стичаше влага. Затворниците бяха много и всички бяха приковани към стените или пода с тежки вериги. Наложи се Роналд да прескача хората, за да не изостава от тъмничаря. В подземието нямаше къде игла да падне.
— Я чакай — каза Роналд на Уилям.
Той спря и се обърна. Роналд приклекна. Разпозна жена, известна със своята благочестивост.
— Ребека Нърс! — ахна той изумен. — Какво, за Бога, правиш тук?
Жената поклати бавно глава.
— Само Господ знае — отвърна тя със сетни сили.
Усетил, че му призлява, Роналд се изправи. Градът сякаш беше полудял.
— Ей там! — посочи тъмничарят другия край на подземието. — Хайде, приключвай!
Роналд го последва. Гневът му беше изместен от състрадание. Надзирателят спря и Роналд погледна надолу. Едвам разпозна в мъждивата светлина на свещта жена си. Елизабет беше покрита с мръсотия. Беше окована с тежки-претежки пранги и едвам намираше сили да прогони гадините, пъплещи в здрача.
Роналд взе свещта от Уилям и се приведе над жена си. Въпреки окаяното си състояние тя му се усмихна.
— Радвам се, че си се прибрал — пророни клетницата. — Сега вече съм спокойна за децата. Те добре ли са?