Изкачи бавно стълбите и едва сега усети истински, че е капнала от умора. В болницата не бе подвила крак, а и преглеждането на архива си беше уморително, макар и да не изискваше физически усилия.
Стигна в Бостън по-лесно, отколкото бе дошла в Салем. Чак до предградията движението не беше натоварено. Но щом навлезе в Стороу Драйв, Ким внезапно реши вместо да се прибира вкъщи, да отскочи до Едуард в лабораторията. Беше се оказало съвсем просто да върне главата на Елизабет в ковчега и сега се чувстваше гузна, че го е правила на въпрос.
Показа на охраната в медицинския факултет пропуска си за университетската болница и се качи по стълбището. След една от вечерите бе гостувала за малко на Едуард в лабораторията и знаеше пътя. В канцеларията на факултета беше тъмно, затова Ким почука на вратата с матово стъкло, която водеше към лабораторията. Никой не отвори, затова почука отново — този път малко по-силно. Опита и бравата, но беше заключено. След третото почукване видя през стъклото, че някой приближава.
Вратата се отвори и пред Ким се изправи красива, стройна блондинка — дори просторната бяла престилка не можеше да скрие, че има невероятно тяло.
— Какво обичате? — попита разсеяно Елинор и огледа Ким от глава до пети.
— Търся доктор Едуард Армстронг — отвърна тя.
— Той не приема никого — отсече асистентката. — Канцеларията на факултета ще е бъде отворена утре сутрин — поясни тя и понечи да затвори вратата.
— Мен може би ще приеме — подхвана пак плахо Ким. Всъщност обаче съвсем не бе убедена, че е така, и дори вече съжаляваше, че се е отбила.
— По това време? — подметна високомерно Елинор. — Как се казвате? Студентка ли сте?
— Не, не съм студентка — отвърна Ким. Въпросът и се стори смехотворен — тя още беше с бялата престилка на медицинска сестра. — Казвам се Кимбърли Стюарт.
Без да проронва и дума, асистентката затвори вратата под носа и. Ким зачака. Запристъпва от крак на крак, като се укоряваше, че е дошла. После вратата се отвори отново.
— Ким! — възкликна Едуард. — Какво, за Бога, правиш тук?
Тя заобяснява припряно и объркано, докато накрая произнесе с въздишка:
— Сигурно те откъснах от нещо важно.
— Не си ме откъснала от нищо — увери я Едуард. — Наистина съм зает, но няма значение. Всъщност съм затънал до гуша в работа. Влизай, де — подкани той и отстъпи встрани от вратата.
Ким го последва.
— Кой ми отвори? — попита тя.
— Елинор — отвърна през рамо ученият.
— Не беше особено дружелюбна — подхвана пак младата жена, без да е сигурна, че трябва да го споменава.
— Елинор ли? — повтори Едуард. — Само ти се е сторило. Намира общ език с всекиго. Тук само аз се държа като слон в стъкларски магазин. Но и двамата сме доста изнервени. Притиснати сме до стената. Не сме спирали от събота сутринта. Всъщност Елинор не е подвивала крак от петък вечерта. И двамата почти не сме мигвали.
Стигнаха при писалището на Едуард. Той вдигна купчината вестници и списания от стола с права облегалка, метна ги в ъгъла и махна на Ким да се разполага. Самият той седна зад писалището.
Ким се взря в лицето му. То беше посърнало и изопнато, сякаш Едуард бе прекалил с кафето. Долната му челюст играеше, все едно че дъвчеше дъвка. В иначе ясните му сини очи сега гореше болезнен блясък, а около тях тъмнееха виолетови кръгове. По брадичката и страните му се чернееше занемарена двудневна брада.
— Каква е тази трескава дейност? — попита Ким, вече не само смутена, но и разтревожена.
— Заради новия алкалоид — поясни ученият. — Разбираш ли, започнахме да научаваме за него някои неща и те са повече от обещаващи.
— Радвам се. Но къде сте се разбързали така? Срокове ли гоните?
— Не, просто ни тресе треската на очакването — рече Едуард. — Нищо чудно да се окаже, че от алкалоида може да се получи страхотно лекарство. Ако никога не си се занимавала с научна работа, е малко трудно да ти опиша какъв трепет те обзема при подобно откритие. А ние сега през час правим разтърсващи открития! Всичко, което установяваме, е положително! Наистина е невероятно.