— Няма да се предам толкова лесно! — отсече Роналд.
— Тогава единственото, което мога да те посъветвам, е да отидеш в Бостън и да поговориш със Самюъл Суол — каза Джонатан. — Знам, че сте приятели още от времето, когато сте следвали заедно в Харвардския колеж. Той има връзки в колониалната управа. Сигурно ще откликне на молбата ти, все пак е член на Върховния съд и дори сподели с мен някои свои съмнения за цялата тази пушилка, същото стори и Натаниъл Солтънстол, който дори отказа да участва в гледането на делото.
Роналд благодари на Джонатан и побърза да излезе. Каза на Честър какво смята да прави и той тутакси му намери оседлан кон. Не бе минал и час, а Роналд вече препускаше към Бостън, докъдето имаше двайсет и седем километра. Мина през Кеймбридж, прекоси по Големия мост река Чарлс и влезе в Бостън откъм югозапад, по широкия друм за Роксбър.
С всяка минута тревогата му ставаше все по-голяма. Измъчваше го мисълта какво ще прави, ако Самюъл не пожелае или не е в състояние да му помогне — той беше последната му надежда. Докато минаваше през градската порта с кирпичените и укрепления, погледът му неволно падна върху бесилката, на която още висеше трупът на наскоро екзекутиран човек. Тази ужасна гледка му напомни каква участ очаква и жена му и Роналд усети как го побиват студени трънки, затова пришпори коня.
В Бостън с неговите близо шест хиляди жители и над осемстотин къщи беше много оживено, защото преваляше пладне, и това го забави. Вече наближаваше един часът, когато той стигна къщата на Самюъл в южния край. Скочи от седлото и завърза коня за дъсчената ограда. Самюъл тъкмо беше обядвал и, поизлегнат във всекидневната, пушеше лула с дълга дръжка. Роналд забеляза, че през последните няколко години старият му познат е напълнял много и изобщо не прилича на лудата глава, с когото се е пързалял навремето, в студентските години, по река Чарлс.
Самюъл се зарадва на Роналд, но го поздрави някак сдържано. Досещаше се защо е дошъл още преди той да отвори дума за злочестините, сполетели Елизабет. В отговор на въпросите му потвърди разказа на Джонатан Коруин. Обясни, че вината на жена му е неоспорима заради веществените доказателства, които шерифът е иззел от дома на Роналд.
Другият мъж съвсем посърна. Въздъхна тежко и преглътна сълзите, избили в очите му. Помоли домакина за халба бира. Когато Самюъл му я донесе, Роналд вече се бе посъвзел. Отпи голяма глътка и се поинтересува какви са доказателствата, използвани срещу жена му.
— Не мога да ти кажа — решително завъртя глава съдията.
— Защо? — настоя Роналд. Взря се в приятеля си и видя, че той е притеснен. Зачовърка го любопитство. Не се беше сетил да пита Джонатан за уликите. — Безспорно имам право да знам.
— Така е — съгласи се Самюъл, но продължи да се двоуми.
— Моля те, кажи ми — настоя другият мъж. — Убеден съм, че това ще ми помогне да разбера каква е цялата тази кошмарна история.
— Я да идем при моя добър приятел, преподобния Котън Мадър — предложи домакинът и се изправи. — Той има по-голям опит с всичко, свързано с невидимия свят. Все ще ти даде някакъв съвет.
— Признателен съм ти за съдействието — каза Роналд и също се изправи.
Качиха се на файтона на Самюъл и отидоха право в черквата. Жената, която чистеше, им каза, че преподобният Мадър току-що се прибрал у дома си. Беше съвсем наблизо, на ъгъла на Мидъл Стрийт и Принс Стрийт, затова двамата мъже тръгнаха натам пеш. Освен това беше по-удобно да оставят файтона и коня на площад Чарлс, пред черквата. Самюъл почука на входната врата — отвори им младичка прислужница, която ги покани в дневната. Преподобният Мадър дойде веднага при тях и ги посрещна много радушно. Самюъл обясни целта на посещението.
— Разбирам — рече преподобният Мадър и ги покани с ръка да седнат.
Роналд огледа свещеника. Беше го срещал и преди. Беше по-млад от тях със Самюъл и беше завършил Харвард през 1678-а, седем години по-късно. Въпреки това и той като Самюъл бе напълнял. Носът му беше червендалест, лицето му приличаше на превтасало тесто. И все пак очите му проблясваха решително, личеше си, че е умен мъж.
— Уверявам ви, напълно ви влизам в положението и ви съчувствам от все сърце — каза преподобният Мадър на Роналд. — Божиите пътища често пъти са неведоми за нас, обикновените простосмъртни. Силно обезпокоен съм не само от страданията, сполетели лично вас, но и от събитията в Салем. Населението му е изпаднало във властта на размирен, бунтовен дух и се опасявам, че нещата стават неуправляеми.
— В момента съм загрижен единствено за живота на жена си — хладно го прекъсна Роналд — не му се слушаха проповеди.