— Какво правят д-р Тимкови? Живи ли са, здрави ли са? Не са ли ни канили на вечеря?
А тя мига на парцали и дума:
— Хм, живи са, здрави са, ама от такъв живот господ да пази.
— Тоест как, казвам? Какво се е случило?
— Какво се е случило — избягал! Просто на просто я напуснал и избягал в София.
— Как? С кого? Защо?
— С аптекарката от болницата, вика. Имали си любов от толкова време и ние нищо да не знаем. Срещали се вечерно време там, когато ние сме били у тях на вечеря. Никакви болни, вика, никакви тежки случаи, а тя го викала по телефона да се любят. Пък ние сме били канени там само за заблуждение и да му забавляваме Маминка през това време. Негодник! Магаре — вика.
— Ама, жена, думам аз, може ли такова нещо? Че нали уж любов, щастие, блаженство, нали по три целувки?…
— Ех, целувки, целувки! Лицемерие. Такива сте вий, мъжете!
— Ами тя, горкинката, питам, тя как понася всичко това?
— Ами, горкинката! Кучка! Тя пък с оня се любила и пет пари не давала.
— Как? С кого? Възможно ли е, викам, нали така, допустимо ли е?
— Да, вика, той същият. Допустимо. Господин Допустимо, дето му викахме, квартирантът им. С него. Пренесла си вече и леглото даже в стаята му и си живеела на общо основание.