И двамата дишахме тежко. Имах няколко драскотини, но нищо сериозно. Измъкнах едно перо от ръката си. Раната не бе дълбока и ако не бе отровна, нямах проблеми. Извадих пакетче амброзия от якето си, която пазех за спешни случаи, и я разчупих на две, като предложих малко и на Клариса.
— Не ми трябва помощта ти — промърмори тя, но взе амброзията.
Хапнахме малко — с храната на боговете не се прекалява, иначе може да те изпепели. Предполагам, затова няма голям брой дебели богове. Така или иначе, след няколко мига раните и синините ни бяха заздравели.
Клариса прибра меча си и изтупа дънковото си яке.
— Ами хубаво. Ще се видим после.
— Чакай! — спрях я. — Не можеш просто да си тръгнеш.
— Разбира се, че мога.
— Какво става? Какво правиш толкова далеч от лагера? Защо тези птици бяха подир теб?
Клариса ме бутна или поне се опита да го направи. Аз обаче бях свикнал с номерата й. Просто отстъпих настрана и я оставих да залитне.
— Хайде де — казах, — едва не те убиха пред училището ми. Това става моя работа.
— Не, не става!
— Нека ти помогна.
Тя си пое дъх. Трепереше. Имах чувството, че иска да ме цапардоса, но в същото време в очите й се четеше отчаяние, като да е в голяма беда.
— Братята ми — каза накрая, — правят си майтап с мен.
— О — казах аз, без да съм особено впечатлен. Клариса имаше много роднини в лагера. Всички те се биеха помежду си. Предполагам, това се очакваше, тъй като бяха синове и дъщери на бога на войната, Арес.
— Кои? Шърман и Марк?
— Не — каза тя и в гласа й прозвуча страх, който не бях долавял преди, — безсмъртните ми братя. Деймос и Фобос.
Седнахме на една пейка в парка и Клариса ми разказа цялата история. За училището не се притеснявах особено. Госпожа Уайт щеше да предположи, че сестрата ме е изпратила у дома, а шестият час бе по трудово обучение. Господин Бел никога не проверяваше кой присъства.
— Нека проверим дали съм разбрал правилно — казах аз, — взела си колата на татко си за разходка и после си я изгубила.
— Не е кола — изръмжа Клариса, — а бойна колесница! И той ми нареди да я взема. Бе нещо като… проверка. Трябва да я върна по залез-слънце. Но…
— Братята ти са я откраднали.
— Те са обичайните й колесничари — каза тя, — мразят някой друг да я пипа. Затова я откраднаха и ме прогониха с противните си, пускащи стрели пилета.
— Това ли са домашните любимци на баща ти?
Тя кимна нещастно.
— Те са пазители на храма му. Както и да е, ако не намеря колесницата…
Изглеждаше, все едно ще заплаче. Да ви кажа, не я обвинявах. Виждал съм баща й ядосан и не е приятна гледка. Ако Клариса се провалеше, щеше да я накаже лошо. Ама наистина лошо.
— Ще ти помогна — казах аз.
Тя изсумтя.
— Че защо ти е? Ние не сме приятели.
Не можех да оспоря това. Клариса ми бе правила сечено милион пъти, но въпреки това идеята тя или който и да е било да бъде бит от Арес, не ми допадаше. Чудех се как да й обясня това, когато момчешки глас каза:
— Ау, виж. Мисля, че плачка!
Един тийнейджър се бе облегнал на телеграфен стълб. Бе облечен с раздърпани джинси, черна тишъртка и кожено яке, на косата си носеше превръзка, а в колана — затъкнат нож. Очите му бяха с цвета на пламъци.
— Фобос — стисна юмруци Клариса, — къде е колесницата, идиот такъв?
— Ти я загуби — подразни я той, — защо питаш мен?
— Ах, ти малък…
Клариса извади меча си и се втурна към него, но Фобос изчезна, когато тя замахна. Острието се заби в телеграфния стълб.
Фобос се появи на пейката до мен. Смееше се лудешки, но млъкна, когато опрях върха на Въртоп в гърлото му.
— По-добре върни тая колесница — рекох му, — преди да се ядосам наистина.
Той изсумтя и се опита да изглежда корав, поне дотолкова, доколкото някой може да е корав с меч, опрян в гърлото.
— Кое е дребното ти гадже, Клариса? Помощ ли ти трябва за изпитанията?
— Той не ми е гадже — Клариса издърпа меча си от телеграфния стълб, — дори не ми е приятел. Това е Пърси Джаксън.
Нещо в изражението на Фобос се промени. Изглеждаше изненадан, дори леко нервен.
— Синът на Посейдон? Който ядоса тате? Но това е толкова мило, Клариса! Да се сдушиш със заклетия ни враг!
— Не се сдушавам с никого!
Очите на Фобос блеснаха яркочервени. Клариса изпищя. Тя размаха ръце във въздуха, като че я нападаха невидими гадини.