— Внимавайте, вие двамата — предупреди ни Талия.
Обърнах се и видях как тя се е прицелила в една висока жена, облечена в бяла рокля.
Първо си помислих, че жената е призрак. Дрехата около нея изглеждаше като от пушек. Дългата й черна коса се вееше като да е безтегловна. Лицето й бе красиво, ала мъртвешки бледо.
Тогава видях, че роклята й всъщност не е бяла. Тя бе направена от изменящи се цветове — червено, синьо и жълто бяха втъкани в нея, ала някак избледнели. Очите й бяха същите — многоцветни и същевременно безцветни.
Сякаш Подземният свят бе изсмукал живеца й. Имах чувството, че на горния свят ще бъде ослепително красива.
— Аз съм Персефона — каза тя, а гласът й бе тих като шумоленето на хартия — добре дошли, герои.
Нико смачка един нар с крак.
— Добре дошли? След последния път смееш да ни посрещаш така?
Размърдах се обезпокоено. По принцип подобно общуване с бог можеше да ти докара сериозни проблеми. Като например това да те стрият на прах.
— Ъъ, Нико…
— Спокойно — каза студено Персефона, — и ние имаме своите семейни проблеми.
— Семейни проблеми — кресна Нико, — ти ме превърна в глухарче!
Персефона не обърна внимание на доведения си син.
— Както казвах, герои, добре дошли в моята градина.
Талия сведе лъка си.
— Ти ли изпрати златния елен?
— А също и адската хрътка — призна богинята, — както и сянката, която отнесе Нико. Бе важно да ви събера заедно.
— Но защо? — попитах аз.
Персефона ме погледна и почувствах как в стомаха ми навява хлад.
— Господарят Хадес има проблем — каза тя — и ако сте достатъчно разумни, ще му помогнете.
Седнахме на една тъмна веранда, гледаща към градината. Донесоха ни храни и напитки, които никой от нас не докосна. Прислужничките щяха да бъдат много хубави, ако не бяха мъртви. Бяха облечени в жълти рокли и носеха на главите си венци от маргаритки и бучиниш. Очите им бяха пусти, а помежду си говореха с пискливи гласове като прилепи.
Персефона се разположи на един сребърен трон и ни измери с поглед.
— Ако сега беше пролет, щях да мога да ви посрещна както подобава на Горния свят. Но зиме това е всичко, което мога да направя.
Звучеше изпълнена с горчивина. След всички тези хилядолетия, животът с Хадес дори за половин година й се виждаше отвратителен. Изглеждаше побледняла и изключително не на място, като стара пролетна снимка.
Тя се обърна към мен, сякаш четеше мислите ми.
— Хадес е моят съпруг и господар, младежо. Бих направила всичко за него. Но в този случай имам нужда от помощта ви, и то бързо. Става дума за меча на Хадес.
Нико се намръщи.
— Баща ми не притежава меч. В битка той използва своя жезъл, а също и шлема си, с който всява ужас в сърцата на враговете.
— Не притежаваше меч — поправи го Персефона.
Талия се изправи.
— Нима той кове нов символ на силата? Без позволението на Зевс?
Богинята на пролетта вдигна ръка. Над масата се появи жива картина — няколко скелета раздухваха черни пламъци в ковачница и оформяха стоманено острие с подобните си на черепи чукове.
— Войната с титаните почти ни е застигнала — каза Персефона, — господарят Хадес трябва да се подготви за нея.
— Зевс и Посейдон никога не биха разрешили на Хадес да изкове ново оръжие! — възрази Талия, — това ще наруши баланса на тяхното примирие.
Персефона поклати глава.
— Имаш предвид, че така той ще стане равен на тях? Повярвай ми, дъще на Зевс, Господарят на мъртвите няма никакво желание да воюва с братята си. Той знаеше, че те никога няма да го разберат, и затова изкова меча тайно.
Образът над масата трепна. Едно зомби ковач надигна все още нажеженото острие. В основата му имаше нещо странно. Не скъпоценен камък, а…
— Това не е ли ключ? — попитах.
Нико ахна.
— Ключовете на Хадес?
— Чакай — прекъсна го Талия, — какви са тия ключове?
Нико изглеждаше по-блед и от мащехата си.
— Хадес има връзка златни ключове, с които може да отключва и заключва смъртта. Поне така гласи легендата.
— Легендата е вярна — рече Персефона.
— Как така да отключва и заключва смъртта? — не разбрах.
— Ключовете имат силата да отведат някоя душа в Подземния свят — каза Персефона — или да я освободят.