— Това е временно отстъпление! — заяви Сизиф. — Скоро смятам да се измъкна оттук и когато го направя, всички там горе ще съжаляват много!
— И как смяташ да се измъкнеш от Подземното царство? — попита Нико. — То е заключено, нали знаеш.
Сизиф се ухили злобно.
— И другият попита точно това.
Стомахът ми се сви.
— Някой друг е потърсил съвета ти?
— Един сърдит младок — спомни си Сизиф, — не особено любезен. Опря меч в гърлото ми и дори не предложи да побутне скалата ми.
— Какво му каза? — попита Нико. — Кой беше той?
Сизиф започна да масажира раменете си. Той погледна към Талия, която бе почти на края на хълма. Лицето й бе поаленяло и мокро от пот.
— О… трудно ми е да си спомня — каза Сизиф, — не го бях виждал преди. Носеше някакъв издължен черен вързоп. Лопата, мотика или нещо такова. Защо не почакате тук? Аз ще ида да го потърся.
— Какво му каза? — настоях.
— Не мога да си спомня.
Нико извади меча си. Стигийското острие бе толкова студено, че в горещия въздух на Полята на мъченията започна да изпуска пара.
— Опитай пак.
Старецът направи гримаса.
— Що за човек се разхожда с такъв меч?
— Син на Хадес — отвърна хладно Нико, — а сега ми отговори.
Сизиф пребледня.
— Казах му да отиде при Мелиноя! Тя винаги знае как да се измъкне!
Нико сведе меча си. Разбрах, че името на Мелиноя го е смутило.
— Ти луд ли си? — попита той. — Това е самоубийствено!
Старецът сви рамене.
— Лъгал съм смъртта и преди. Мога да го направя пак.
— Как изглеждаше онзи полубог?
— Имаше нос — заяви Сизиф, — а също и уста. И едно око и…
— Едно око ли? — прекъснах го. — А случайно на другото да е носил превръзка?
— Май… може би — отвърна Сизиф — имаше коса, в това съм сигурен. И… — той ахна и погледна зад нас, — ето го!
Хванахме се.
В мига, в който се обърнахме, Сизиф се спусна надолу по хълма.
— Свободен съм! Свободен! Сво… ааа! — на десетина крачки от хълма той отново се удари в края на невидимия си затвор и падна по гръб.
Нико и аз го хванахме за ръцете и го издърпахме обратно към хълма.
— Проклети да сте! — изкрещя той и започна да ругае на старогръцки, латински, английски, френски и още няколко езика, които не можах да позная. — Никога няма да ви помогна! Вървете в ада!
— Вече сме тук — услужливо му напомни Нико.
— Пазете сеее! — изкрещя Талия.
Погледнах нагоре. Предполагам, че също съм изругал. Камъкът се търкаляше право към нас. Нико отскочи в едната посока, а аз — в другата. Сизиф извика:
— НЕЕЕЕЕ! — след което скалата се заби в него. Някакси той успя да я спре, преди тя да го събори и смачка.
Имал е време да се упражнява, предположих.
— Моля ви! — зави той. — Не мога да я удържам.
— Повече не — изпъшка Талия, — оправяй си се сам.
Към нас полетя нов водопад ругатни. Бе ясно, че няма да ни помогне повече, затова го оставихме сам в страданието.
— Пещерата на Мелиноя е в тази посока — каза Нико.
— Ако онзи крадец наистина е едноок — рекох, — това като нищо може да е Етан Накамура, синът на Немезида. Все пак той освободи Кронос.
— Помня — каза мрачно Нико, — но сега по-големият проблем е Мелиноя. Хайде.
Докато се отдалечавахме, чувахме крясъците на Сизиф.
— Добре, но това е последният път! Чуваш ли? Последният!
Талия потрепера.
— Добре ли си? — попитах я.
— Предполагам… — тя се поколеба. — Пърси, страшното е, че щом стигнах върха, помислих, че съм се справила. Помислих си, че това не е толкова трудно. Че мога да закрепя скалата. И когато се претърколи надолу, почти се изкуших да опитам отново. Реших, че на втория път ще се справя.
Тя погледна назад с копнеж.
— Хайде — казах й, — колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.
Продължихме да ходим цяла вечност. Поне така изглеждаше. Още три листа от карамфила паднаха, което означаваше, че е наполовина увехнал. Цветето сочеше към струпване от назъбени сиви могили, които напомняха зъби, така че ние започнахме да си проправяме път натам, прескачайки парчета вулканична скала.
— Прекрасен ден за разходки — каза Талия, — като си помисля, че ловджийките сега вероятно си хапват на някоя поляна!