Той не довърши.
— Ще се оправя — опитах се да седна и веднага ми прилоша.
— Полека — рече Талия, — трябва да си починеш.
— Няма време — погледнах към карамфила, — доколкото си спомням, една от демониците спомена името на Япет. Това не беше ли титан?
Талия кимна нервно.
— Братът на Кронос, баща на Атлас. Наричат го титана на Запада. Името му означава Пронизващия, защото това обича да прави с враговете си. Запратили го в Тартар заедно с братята му. Би трябвало да е още там!
— Но ако мечът на Хадес може да отключва смъртта? — попитах.
— Тогава е възможно — каза Нико — да призове прокълнатите от Тартара. Не бива да им позволяваме дори да опитат!
— Не знаем кои са те — напомни му Талия.
— Героят, който работи за Кронос — намесих се аз, — вероятно е Етан Накамура. Той започва да сбира някои от слугите на Хадес, керес например, на страната на титаните. Демониците смятат, че войната ще бъде спечелена от Господаря на времето и за тях ще има повече ужаси и страдания.
— И вероятно са прави — каза Нико, — баща ми се опитва да опази баланса. Той удържа по-свирепите демони. Но ако Кронос назначи някой от братята си за господар на Подземния свят…
— Като този Япет — предположих.
— Тогава Подземното царство ще стане много по-ужасно — рече Нико. — На керес това ще им хареса. А също и на Мелиноя.
— Все още не си ни казал коя е тази Мелиноя.
Нико прехапа устна.
— Тя е богинята на призраците. Служи на баща ми и наблюдава неспокойните мъртви, които витаят на Земята. Всяка нощ тя се надига от Подземното царство, за да плаши смъртните.
— Значи има свой път нагоре?
Нико кимна.
— Съмнявам се, че е блокиран. По принцип никой, който е с акъла си, не би рискувал да приближи пещерата й. Но ако този герой е достатъчно смел, че да сключи сделка с нея…
— Може да се върне в света на живите — довърши Талия — и да предаде меча на Кронос.
— Който ще го използва, за да освободи братята си от Тартар — предположих, — и тогава ще изпаднем в голяма беда.
Изправих се на крака. Заля ме вълна от слабост и почти припаднах, но Талия ме хвана.
— Пърси — каза тя, — не си в състояние…
— Трябва да съм! — видях как още едно от листата увяхва и пада от карамфила. До края ни оставаха още четири.
— Дай ми цветето. Отиваме в пещерата на Мелиноя.
Докато вървяхме, се опитвах да си мисля за хубави неща — любимите ми бейзболисти, последния ми разговор с Анабет, какво ще ми приготви мама за Коледа — за каквото и да е, но не за болката. И въпреки това чувствах, че саблезъб тигър ме е захапал за рамото. В битка нямаше да ставам за нищо и се проклех наум за непохватността. Изобщо не трябваше да допускам да ме ранят. Сега и до края на мисията бях излишен багаж за Талия и Нико.
Бях толкова зает да се самосъжалявам, че не чух дори звука от течаща вода, докато Нико не каза:
— Опа.
На около петнайсет метра от нас една тъмна река се спускаше през клисура от вулканична скала. Виждал бях Стикс и тази река ми се стори различна. Бе тясна и с бързо течение, а водите й бяха черни като мастило. Дори пяната изглеждаше черна. Другият бряг бе само на около десет метра, но все пак и те бяха много за прескачане. Мост не се виждаше.
— Река Лета — каза Нико и изруга на старогръцки, — никога няма да успеем да я пресечем!
Цветето сочеше към отсрещната страна — към мрачна планина и пътека, водеща към пещера. Отвъд планината стените на Подземното царство се извисяваха към тъмното като гранит небе. Не се бях замислял за това, че отвъдното може да си има граници. Явно обаче бе точно така.
— Трябва да има обиколен път — рекох.
Талия приклекна към брега.
— Внимателно! — извика Нико. — Това е Реката на забравата. Една капка и ще започнеш да забравяш коя си.
Талия се изправи.
— Знам това място. Веднъж Люк ми разказа за него. Душите идват тук, в случай че искат да се преродят. Така забравят напълно за миналите си животи.
Нико кимна.
— Ако плуваш в тази река, ще изгубиш всичките си спомени. Ще станеш като новородено.
Талия се загледа в отсрещния блок.
— Мога да пусна една стрела до отсрещния бряг и да я ползвам като котва към онези скали.